— Господа, аз съм роден във Франкфурт и лошо говоря италиански. Затова ще мълча, но синът ми е роден в Неапол и ще говори за двамата. Вината ни е еднаква, така че трябва да ни съдите едновременно. Обединява ни едно и също престъпление, ако е престъпно да обичаш своя крал. Не трябва да ни разделяте и в наказанието. Говори, Андреа, каквото и да кажеш, ще бъде добре казано, каквото и да направиш, ще бъде направено добре.
Андреа стана и заговори с удивителна простота.
— Баща ми се казва Якоб Симон, а аз Йохан Андреас Бекер. Той е на 59 години, а аз съм на 27. Живеем на улица Ме-дина номер 23 и сме банкери на негово величество Фердинанд. От детството си съм научен да почитам краля и да уважавам кралската власт и сега, когато тя е съборена, а кралят отпътува, аз и баща ми имаме само едно желание — да възстановим властта и да върнем монарха. С тази цел организирахме заговор, искахме да свалим републиката. Ние знаехме прекрасно, че рискуваме главите си, но вярвахме, че такъв е нашият дълг. Издадоха ни, арестуваха ни и ни изпратиха в тъмницата. Днес ни водят на разпит. Но той не е необходим. Аз казах истината.
Поразените съдии, чиновниците и адвокати мълчаливо слушаха младия човек, а бащата го гледаше гордо и кимаше с глава, потвърждавайки всяка негова дума.
— Нещастнико! — възкликна Пагано, — вие правите невъзможна всяка защита.
— Бихте ми оказали голяма чест, сеньор Пагано, но аз не желая да ме защищават. Ако на републиката са нужни примери на самоотверженост, то кралската власт има нужда от вярност. Тук се сблъскват два различни принципа — божественото право и правото на народа. Може би им предстои да се борят още столетия, те трябва да имат своите герои и своите мъченици.
— Но нищо ли няма да кажете за свое оправдание, гражданино Бекер? — настояваше Марко.
— Нищо, господине, абсолютно нищо. Виновен съм в пълния смисъл на тази дума и нямам никакви оправдания, освен едно: крал Фердинанд винаги е бил добър към баща ми и ние ще запазим нашата преданост към него до смъртния си час.
— До смъртния си час, — повтори старият Симоне.
— Значи, гражданино Андреа, — каза съдията, — вие сте се явили тук не само уверени, че ще ви осъдим, но дори желаете да бъде така?
— Когато идвах при вас, гражданино председател, знаех, че това е първата ми крачка към ешафода.
— С други думи, дошли сте с убеждението, че душата и съвестта ни повеляват да ви осъдим на смърт?
— Ако заговорът ни беше успял, ние бихме осъдили вас.
— Значи смятали сте да избиете патриотите?
— Поне петдесет от тях трябваше да умрат.
— Но вие не бихте могли сами да извършите това злодеяние?
— Всички роялисти в Неапол, а те са повече отколкото мислите, щяха да се присъединят към нас.
— Разбира се, безполезно е да ви питам за имената им?
— Вие намерихте предатели, които ни издадоха; ще намерите и други, които да издадат останалите. А ние принасяме в жертва живота си.
— Така е, — потвърди старецът.
— Тогава остана само да вземем решение, — каза председателят.
— Моля за извинение, — намеси се Марио Пагано, — но трябва да изслушате и мен.
Андреа с изумление се обърна към знаменития юрист.
— Как ще защищавате човек, който не желае защита и настоява за заслуженото от него наказание? — попита председателят.
— Аз няма да защитавам обвиняемия, а ще говоря против наказателните мерки.
И Пагано с блестящо красноречие започна да доказва, че трябва да има разлика между кодекса на абсолютната монархия и законодателството на свободния народ. Той каза, че оръдията и ешафодът са последните доводи на тираните, докато висшата цел на народите е убеждението, че робите на грубата сила изпитват вечна неприязън към господарите си, а хората, убедени с разумни доводи, от врагове стават апостоли. Той цитираше ту Феланджери, ту Бекария, двете неотдавна угаснали светила на мисълта, употребили цялата мощ на гения си за борбата против смъртното наказание, тази варварска и безсмислена според убежденията им мярка. Той напомни, че Робеспиер, закърмен с книгите на тези двама италиански юристи, ученик на женевския философ, е искал от Законодателното събрание отмяна на смъртното наказание. Призовавайки сърцата на съдиите, Пагано тържествено запита: нима френската революция би била по-малко велика, ако се приемеше предложението на Робеспиер? Нима Робеспиер не би оставил по светъл спомен за себе си, ако беше унищожил смъртното наказание, вместо да го прилага? Ораторът нарисува ярка картина на четиримесечната Партенопейска република, чиста и неопетнена, докато реакцията настъпваше против нея, осейвайки пътя си с трупове. Струваше ли си да дочакат последните часове на свободата, за да обезчестят олтара и с човешка жертва? Най-после, Пагано използува всички примери от световната история, които биха могли да вдъхновят могъщото му слово и завърши речта си с братски порив — разтвори обятията си за Андреа Бекер.