Андреа притисна адвоката до сърцето си и каза:
— Господине, погрешно сте ме разбрали, ако сте помислили дори за минута, че баща ми и аз сме организирали заговор против определени личности. Не, ние въстанахме против определен принцип. Вярвахме, че само кралската власт може да даде блаженство на народите, а вие вярвате, че щастието им е в републиката. Някога между тези принципи ще започне велик двубой и душите ни следвайки го от небето, ще могат да преценят кой е прав. И тогава, надявам се всички ние ще забравим, че аз съм израилтянин, а вие — християнин, че вие сте републиканец, а — аз — монархист.
След това той се обърна към баща си, прегърна го и възкликна:
— Да вървим, татко, нека не пречим на тези господа да обсъждат съдбата ни. — И съпроводен от стражата си, той излезе от залата, като не даде възможност на Франческо Конфорти да добави нещо към речта на събрата си Пагано.
Нямаше какво да обсъждат. Престъплението беше на лице и виновниците, както всички бяха чули не се опитваха да го отричат. След пет минути въведоха обвиняемите в залата: бяха ги осъдили на смърт.
Когато прозвуча съдбоносната дума, лицето на стареца леко пребледня, но младият човек се усмихна на съдиите и вежливо им се поклони.
— Вие се отказахте от защита, каза председателят, — за нас е безполезно да ви питаме ще добавите ли нещо за свое оправдание; но като хора, като граждани и съотечественици, за които беше непоносимо тежко да произнесат ужасната присъда, ви питаме:
— Нямате ли някакво последно желание или поръчение?
— Баща ми иска да ви помоли за услуга, господа, услуга, която струва ми се, бихте могли да му окажете, без да накърните честта и достойнството си.
— Слушаме Ви, гражданино Бекер.
— Господа, — започна старецът, — банкерската къща Бекер и компания съществува повече от век и половина и се премести от Франкфурт в Неапол по добра воля. Още от пети май хиляда шестстотин петдесет и втора година, от деня на основаването й от прадядо ми Фридрих Бекер, банката никога не е подвеждала вложителите си. Но ето, ние сме под арест два месеца и без нас работата запада.
Председателят с жест показа, че го слуша с най-благосклонно внимание, и наистина, не само той, но и всички присъствуващи бяха вперили очи в стария банкер. Само Андреа, който очевидно знаеше за какво ще моли баща му, беше навел глава и разсеяно потропваше с крак.
Симоне продължаваше:
— Ето за какво ще ви моля.
— Слушаме, слушаме, — прекъсна го председателят, който изгаряше от нетърпение да разбере за какво става дума.
— В случай, че възнамерявате да ни екзекутирате утре, ние молим да отложите с един ден изпълнението на присъдата, за да можем да приведем в изправност сметките на банката. Ако извършим това сами, то уверен съм, че въпреки преживените трудни времена и оказаните на краля парични услуги, бихме могли да оставим на банката Бекер най-малко четири милиона актив, а тъй като тя ще бъде закрита по независещи от нас причини, ще трябва да извършим почетна ликвидация. Освен това, вие разбирате, господин председател, че в заведение като нашето с оборот сто милиона годишно, винаги има тайни, известни само на стопаните. Например имаме анонимни вложения, за повече от петстотин хиляди франка, които са поверени на нашата чест и собствениците нямат даже разписка. На какъв риск ще бъде изложена нашата репутация, ако вие откажете да изпълните молбата ни! Ето защо, господин председател, се надявам, че ще благоволите да ни отведете в къщи под надеждна охрана, да ни предоставите целия ден за ликвидация на делата ни, и да ни разстрелвате едва на другия ден.
Старецът произнесе тази реч с такава простота и величие, че не само председателят почувствува вълнение, но и целият трибунал беше дълбоко трогнат. Комфорти хвана ръката му и я стисна в порив, оказал се по-силен от всички политически разногласия, а Марио Пагано изтри неволна сълза.
Председателят видя, че не е необходимо да се съвещава с трибунала и отвърна:
— Всичко ще бъде така, както желаете, гражданино Бекер. Съжаляваме, че не можем да направим за вас повече.
— И не трябва! — отвърна Симоне. — От вас не искаме друго.
И като се поклони на съда, като на приятели, които напуска, старецът хвана сина си под ръка, зае мястото си между войниците и тръгна надолу към килията си.
Песента на лъжерибаря беше престанала. Андреа се повдигна до прозореца и погледна. Морето беше тихо и пустинно.