LXI
ЛИКВИДАЦИЯТА
На другия ден в седем сутринта при осъдените влезе тъмничарят. Младият човек още спеше, но баща му седеше с молив в ръка и покриваше с цифри листовете хартия върху коленете си.
Стражата вече очакваше затворниците, за да ги отведе на улица Медина. Старецът побутна спящия:
— Ставай, Андреа, време е. Винаги си бил ленивец, синко. Време е да се поправиш!
— Да, отвърна Андреа като отвори очи и кимна на баща си. — Само че, Господ Бог едва ли ще ми остави време за това.
— Когато беше малък, — тъжно продължи старият банкер, — майка ти трябваше да те буди по два-три пъти, а ти все не се решаваше да излезеш от постелята. Понякога трябваше аз самият да те вдигам със сила.
— Обещавам ви, татко, — каза Андреа, който започваше да се облича, — че ако се събудя в други ден, ще стана за една минута.
Бащата на свой ред стана и произнесе с въздишка:
— Добре направи майка ти, че умря!
Без да отговори, Андреа се приближи към баща си и нежно го прегърна. Старият Симоне го погледна.
— Толкова млад!… — прошепна той, — но, какво да се прави…
След десет минути пленниците бяха облечени. Андреа почука на вратата.
— Готови ли сте вече? — каза тъмничарят. — Да вървим, стражата чака.
Симоне и Андреа излязоха от килията и войниците веднага ги обкръжиха. От вратата на Новия замък до дома им беше съвсем близо и по пътя само няколко любопитни минувача за миг изгледаха арестуваните. След няколко минути те бяха вече на улица Медина.
Току-що беше ударило осем и вратите на банката бяха още затворени, тъй като обикновено служителите се появяваха не по-рано от девет.
Командирът на ескорта позвъни. Вратата отвори лакеят на стария Бекер и едва не се хвърли на шията на господаря си. Това беше стар слуга, немец, който беше последвал банкера от Франкфурт в Неапол още като дете.
— Ах, скъпи ми господарю, вие ли сте? Изплаках старите си очи, докато ви нямаше, нима имам щастието да ви видя отново?
— Да, славни ми Фриц, да, това съм аз. Всичко ли е на ред?
— А защо да няма същия ред, както и при вас? Слава Богу, всеки знае задълженията си. Точно в девет всички служители са на местата си и работят здравата. Само аз, за съжаление, няма какво да правя и всяка сутрин четкам палтата ви, два пъти в седмицата броя бельото, всяка неделя навивам стенния часовник и колкото мога успокоявам кучето ви Цезар. Откакто ви няма, бедното животно почти не яде и постоянно вие.
— Да влезем, татко, — каза Андреа. — Тези господа проявяват нетърпение, а започват да се събират и хора.
Пред вратата поставиха часовой, двама застанаха в антрето, а останалите се разположиха в коридора. Впрочем, както е прието в подобни учреждения, прозорците на първия етаж бяха с решетки, така че затворниците просто бяха сменили един затвор с друг.
Андреа Бекер се отправи към касата и тъй като касиерът още не беше дошъл, я отвори със своя ключ, а Симоне Бекер зае обичайното си място в кабинета, който пустееше от момента на арестуването му. Пред двете врати поставиха часови.
Като се отпусна в креслото, в което беше прекарал цели тридесет и пет години, старият Бекер въздъхна с удовлетворение. После каза:
— Фриц, отвори прозорчето във вътрешната стена.
Слугата се подчини и отвори пробитото в стената между кабинета и касата отверстие. През него бащата и синът можеха да разговарят, без да стават от мястото си, и дори да се виждат.
Старият Бекер не беше успял де се разположи удобно в креслото, когато към него се хвърли огромен спаниел, който влачеше след себе си скъсаната верига, и с радостен лай започна да скача към гърдите му и да го ближе по лицето. Бедното животно беше подушило стопанина си и, както и Фриц, бързаше да го поздрави.
Банкерите започнаха прегледа на кореспонденцията. Всички делови писма бяха разпечатани от главния писар, всички писма с надпис „лично“ бяха оставени в отделен куп. Затворниците едва сега видяха тези писма, тъй като всяко общуване с тях в затвора беше забранено.
Големият стенен часовник от времето на Луи XIV в кабинета на банкера, удари девет и веднага, с обичайната си точност, се появи касиерът. Както и лакеят, той също беше немец. Казваше се Клагман. Разположените в къщата войници не бяха отговорили на въпросите му, но тъй като имаше заповед да пускат всички служители на банката, той безпрепятствено стигна до касата. Какво беше учудването му, когато завари младия си господар в креслото му и видя през прозорчето стария Бекер! Ако не бяха часовите, все едно че нищо не се беше изменило.
Андреа сърдечно отвърна на приветствията на касиера, като спазваше все пак подобаващата дистанция, а Клагман побърза да поздрави стария Симоне.