— Къде е ключът от стаята на главния счетоводител? — попита Андреа. Касиерът извади часовника си.
— Сега е девет и пет, господине. Обзалагам се, че господин Шперлинг в този момент свива по улица Свети Вартоломей. Ваша чест знае, че той винаги пристига между девет и пет и девет и седем.
И наистина, едва касиерът беше произнесъл тези думи, в коридора се дочу гласът на главния счетоводител, който също опитваше да разбере от войниците какво се беше случило.
— Шперлинг! Шперлинг! — извика Андреа. — Елате приятелю, не трябва да губим време.
Крайно учуден, но без да смее да задава въпроси, Шперлинг влезе в кабинета на стария Бекер. В помещението на касата Клагман чакаше разпореждане.
— Скъпи Шперлинг, — обърна се Симоне Бекер към счетоводителя, — мисля, че не е необходимо да питам дали документите са в ред?
— В ред са, скъпи господарю.
— Значи, можете да ми съобщите какво е положението на нещата в банката?
— Вчера в четири часа направих ревизия.
— Какъв е резултатът?
— Свободният остатък е един милион и седемдесет и пет хиляди дуката.
— Чуваш ли, Андреа, — обърна се Симоне към сина си.
— Чувам, татко. Отговаря ли тази цифра на наличността в касата, Клигман?
— Да, господин Андреа, вчера проверихме.
— А днес ще проверим отново, ако не възразяваш, приятелю.
— Веднага, господине.
И докато Шперлинг тихо говореше със Симоне, Клагман отвори железния шкаф с тройна ключалка и многобройни цифри и извади от там кожената чанта, която също се заключваше.
— Каква сума има тук? — попита Андреа.
— Шестстотин тридесет и пет хиляди, четиристотин и дванадесет дуката в полици от Лондон, Виена и Франкфурт.
Андреа провери и видя, че сметката е правилна.
— Татко, каза той, — имаме шестстотин тридесет и пет хиляди, четиристотин и дванадесет дуката в полици. — После се обърна към Клагман: — А колко има в касата?
— Четиристотин двадесет и пет хиляди шестстотин и четири дуката.
— Чуваш ли, татко?
— Отлично те чувам, синко. Но си мисля за общия баланс. Влоговете на кредиторите са един милион, четиристотин петдесет и пет хиляди, шестстотин и дванадесет дуката, а задълженията достигат един милион, шестстотин и петдесет хиляди дуката и заедно с влоговете в други банки, които са един милион, шестстотин и петнадесет хиляди и осемдесет и седем дуката. А сега да видим дебита. Докато вие с Клагман проверявате, аз ще работя с Шперлинг.
Но часовникът изведнъж започна да бие единадесет. Вратата на кабинета се отвори и на прага застана Фриц.
— Яденето е сервирано.
— Гладен ли си, Андреа? — попита старият Бекер.
— Не много, но нали все пак рано или късно ще трябва да ядем. Да хапнем сега.
Той стана от креслото, срещна се в коридора с баща си и, съпроводени от двама часови, те тръгнаха към столовата.
Между девет и десет сутринта всички служители освен Спронио, се явиха в банката. Те не се осмелиха да влязат в касата или кабинета, за да поздравят господарите си, но ги чакаха пред вратите на канторите си или пред трапезарията. Вече беше известно при какви условия банкерите бяха пуснати в къщи и по всички лица се четеше печал. Няколко стари служители се обърнаха, за да скрият сълзите си.
След като се забавиха около минута при тълпата подчинени, бащата и синът влязоха в столовата. Часовите останаха от вътрешната страна на вратата, — беше им заповядано да не изпушат от очи арестуваните.
Масата беше наредена както обикновено. Фриц стоеше зад стола на бащата.
— Когато приключим със сметките трябва да помислим за всички стари слуги, каза Симоне.
— Не се безпокой, татко. За щастие, ние сме достатъчно богати, за да им изкажем подобаваща благодарност.
Закуската не беше продължителна и премина в мълчание. В края й, по стар немски обичай, Андреа беше свикнал да изпива по чаша за здравето на баща се.
— Фриц, обърна се той към слугата, — слез в избата и донеси бутилка имперски токай от хиляда шестстотин седемдесет и втора година, най-старото и най-хубавото. Искам да вдигна наздравица.
Фриц се подчини и скоро се върна с виното. Андреа наля на баща си, после на себе си и накрая поиска още една чаша, която напълни и подаде на Фриц.
— Приятелю, каза той, — ти живееш в дома ни повече от тридесет години, значи не си слуга, а приятел, — изпий с нас чаша имперско вино за здравето на твоя стар господар. Нека, въпреки човешкия съд, Господ Бог му дари, за сметка на моите дни, дълги години живот в почит и уважение.
— Какво говориш, сине мой! — извика старецът.