Тя се приближи към масата, където имаше мастило, перо и хартия, и набързо написа няколко реда:
„Когато пристигна Вашето писмо, аз смятах да замина, да напусна Неапол. Сега оставам, за да изпълня свещения си дълг.
Вие правилно сте ме преценили. Казвам Ви, както ще кажа и на Нашия Господ, пред който ще застанете скоро, а може би и аз, — повтарям Ви: невинна съм! Сбогом!
Ваш приятел в този и в онзи свят, където, надявам се, ще се видим скоро.
Луиза подаде листа на Салвато, а той без да го чете го протегна към Клагман. Чиновникът излезе, съпроводен от Микеле.
— Значи, оставаш, — попита Нано.
— Оставам, — отвърна Луиза, чието сърце отчаяно търсеше предлог, за да остане с любимия си и сега се вкопчи здраво в този, който й предлагаше осъденият.
Нано вдигна ръка към небето и тържествено изрече:
— Ти, който обичаш тази жена като душата си и повече от живота си, бъди свидетел, че направих всичко възможно, за да я спася. Бъди свидетел, че отворих очите и за предстоящата гибел, предложих й да бяга и въпреки дълга на тези, на които е отредено да виждат бъдещето, и обещах помощ и опора. Колкото и жесток да е твоят жребий, не проклинай старата Нано. Напротив, кажи, че тя е извършила всичко, което е могла за твоето спасение.
И магьосницата потъна в мрака, с който тъмното и одеяние скоро се смеси и изчезна от погледа, преди младата двойка да успее да я задържи.
LXIII
АВАНПОСТОВЕТЕ
Луиза и Салвато не бяха успели още да разменят и дума, когато Микеле се върна.
— Бъди спокойна, сестричке, каза той. — Скоро за Бекер няма да има никакви тайни и те ще узнаят, кого трябва да проклинат. Не може да ме чака нищо по-лошо от бесилката, затова преди да ме обесят поне да се изповядам.
Младите хора с учудване погледнаха Микеле, но той продължи:
— Не трябва да губим време за обяснения, нощта настъпва и вие знаете какво трябва да се прави.
— Вярно е, — отвърна Салвато. — Готова ли си, Луиза?
— Заповядах каретата да ни чака в единадесет, сигурно вече е тук.
— Да, видях я, — каза Микеле.
— Добре. Заповядай да пренесат в колата сандъка ми. А през това време аз ще дам някои нареждания на Джованина.
Тя позвъни, но девойката не се показа. Луиза позвъни още веднъж, но вратата, през която трябваше да мине прислужницата, не се отвори.
Тогава Луиза стана и сама отиде в стаята на Джованина като мислеше, че камериерката и спи. На масата гореше свещ, а до нея лежеше запечатано писмо. Младата жена позна почерка и веднага го отвори.
„Синьора!
Ако бяхте заминали от Неапол, щях да Ви последвам навсякъде, но Вие оставате в Неапол, обкръжена от хора, които Ви обичат и аз повече не съм Ви нужна. Не смея да оставам по-дълго в този дом пред лицето на надвисналата опасност и нищо, дори предаността ми, от която вече нямате нужда, не може да ме накара да се затворя в крепостта. Затова се връщам при родителите си. Вие бяхте толкова добра, че сутринта ми изплатихте заплатата, и смятам, че повече не ми дължите нищо.
И така синьора, аз Ви напускам изпълнена с благодарност за проявената към мен доброта и толкова опечалена от раздялата ни, че искам да избегна прощаването, което би било за мен още по-мъчително.
Луиза неволно потръпна. Въпреки уверенията за преданост и покорство, писмото излъчваше някаква странна, студена ненавист. Окото наистина не можеше да я види, но умът и сърцето я долавяха прекрасно.
Младата жена слезе в трапезарията, където я очакваше Салвато, и му подаде писмото. Той повдигна рамене и процеди през зъби: „Змия!“. Но в този момент влезе Микеле. Той не беше намерил каретата пред вратата и питаше дали да повика друга. Беше ясно, че от нея се е възползувала Джованина, и Микеле трябваше да изтича по-бързо на улица Пие ди Грота, за да доведе нов екипаж.
— Позволи ми, мили мой, — каза Луиза, — да се възползувам от последните минути, които ни дари случаят, и да навестя за последен път херцогиня Фуско, за да й предложа отново да дойде с мен в Новия замък. Ако реши да остане тук, ще я помоля да наглежда къщата, която остава на произвола на съдбата.
Върви, скъпо дете, — отвърна Салвато като бащински я целуна по челото.
Луиза тръгна по коридора, отвори външната врата и се озова в салона. Както винаги, той беше пълен — бяха се събрали всички видни дейци на републиката.
Въпреки близката опасност, въпреки превратностите на събитията, лицата бяха спокойни. Чувстваше се, че тези поборници за прогреса, поели нелекия си път по дълбоко убеждение, бяха готови да го следват до край и подобно на древно-римските сенатори очакваха смъртта в курията, седнали в заседателните кресла.