Появата на Луиза, красотата й, както винаги, предизвикаха жив интерес и възхищение. Всички се струпаха около нея. В този съдбоносен час всеки от присъстващите беше взел за себе си решение и питаше другия какво решение е взел той, с надежда, че то може би, ще се окаже по-добро.
Херцогинята очакваше развитието на събитията в дома си. Тя вече беше приготвила селските дрехи, в които смяташе да бяга при голяма опасност. Жената на един фермер от владенията й беше приготвила надеждно убежище за господарката си.
Луиза помоли херцогинята да наглежда дома й до отпътуването си и разказа, че Салвато и е приготвил стая в Новия замък, където да бъде под закрилата на коменданта Маса, приятел на любимия и. Именно в Новия замък смятаха да се укрият при крайна необходимост всички патриоти, тъй като никой вече не се доверяваше на Межан, който беше поискал петстотин хиляди франка за покровителство над Неапол и беше готов да унищожи града за петстотин и петдесет хиляди. Говореше се даже, че той преговарял с Руфо, — което, впрочем, не отговаряше на истината.
Луиза потърси с поглед Леонора Пиментел, от която се възхищаваше безгранично, но преди минута тя беше отишла в печатницата си. Младата жена се поклони на Николино, който се перчеше в мундира на хусарски полковник, а на другия ден щеше да бъде съсечен от вражески саби. Приближи се и я прегърна Чирило, членът на Законодателната комисия, обявена сега за най-висш държавен орган. Той пожела на Луиза не само щастие, но също безопасност и спокойствие и, като положи ръка на главата й, я благослови.
Посещението приключи. Приятелките се разцелуваха за последен път и в очите им се появиха сълзи.
— Ах, сигурно никога вече няма да се видим, прошепна Луиза, смесвайки сълзите си с тези на херцогинята.
Фуско вдигна очи към небето, като че ли искаше да каже: „Там хората винаги се срещат“. После изпрати младата жена до вратата и се разделиха, както предчувстваше Луиза, завинаги.
Микеле беше довел нова карета и Салвато очакваше любимата си. Младите хора, които се разбираха без думи, оплетоха пръсти и отидоха да се сбогуват с „Щастливата стая“. После заключиха вратата, предадоха ключа на Микеле и седнаха в каретата. Ладзаронито, въпреки блестящата униформа, скочи на капрата и колата потегли към Новия замък.
Всички прозорци и врати бяха затворени, в града витаеше някакъв необясним ужас, неизвестни хора сновяха по улиците, спираха се пред някои врати, а после изплашено побягва-ха. Обезпокоен от поведението им, Салвато заповяда на Микеле да хване един от вечерните бегълци и да разбере каква е работата. Когато се приближиха към двореца Караманико, полковникът скочи върху един подозрителен човек, които се готвеше да хвърли в отдушника дълго въже.
— Кой си ти? — попита Микеле.
— Прислужник в двореца.
— Какво правиш?
— Нали виждате: наемателят от втория етаж ми заповяда да купя двадесет и пет сажена въже. Забавих се само за една чашка на Стария пазар и пристигам. Гледам — всичко е затворено. Реших да не будя пазача и просто хвърлих въжето през отдушника. Утре ще го намерят.
Тъй като не видя в този разказ нещо забележително, Микеле пусна пленника си, когото държеше за яката и човекът веднага побягна към улица дел Паче.
Това бягство направи странно впечатление. По цялата улица Кияйи и склона Джиганте до Новия замък те постоянно срещаха хора, които вършеха същото. Микеле още на два пъти се опита да хване някой от тези скитници, но това не му се удаде.
Най-после пристигнаха в Новия замък. Салвато знаеше паролата, така че каретата безпрепятствено влезе в двора на крепостта. Тя премина под Аргонската триумфална арка и спря пред вратата на коменданта.
Маса тъкмо обикаляше караулите по крепостните стени и се върна след петнадесет минути. Заедно със Салвато те отведоха Луиза в приготвената й стая, която беше съседна с тази на самата госпожа Маса и беше една от най-красивите и удобни стаи в замъка.
Удари полунощ. Време беше да се разделят. Луиза се прости с млечния си брат, после със Салвато, и двамата младежи се върнаха на вълнолома със същата карета. Там ги чакаха готови коне, приятелите ги яхнаха и в пълен галоп препуснаха по улица Пилиеро, покрай залива през моста Магдалина към пътя за Портичи.
Навсякъде срещаха републикански войски, разпрострели се от моста Магдалина — първия външен пост, до Гранатело — постът, най-близък до противника. Както вече казахме, командваше го Скипани. Всички бяха нащрек. Салвато спираше коня си пред всяко подразделение, скачаше на земята, осведомяваше се за всичко, даваше заповеди. Първата му спирка беше при форт Вилиен. Това малко укрепление се извисяваше на брега на морето в дясно от пътя за Портичи и защищаваше подстъпите към моста Магдалина.