Кардиналът заповяда да направят три копия от заповедта, подписа ги и веднага ги изпрати на адресантите. След това, като замисляше една от стотиците си комбинации, които разрушават и най-обмислените планове, заповяда да повикат де Чезаре. След пет минути младият бригаден генерал влезе в стаята в пълно снаряжение, — трескавата дейност на кардинала се предаваше на всички, които го обкръжаваха.
— Браво, княже! — похвали го Руфо, който понякога на шега го именуваше с предишната му титла. — Готов ли сте?
— Винаги готов, Ваше Високопреосвещенство, — изстреля младият човек.
— Тогава вземете четири батальона пехота, четири полеви оръдия, десет отряда калабрийски ловци и ескадрон кавалерия. Разположете се по северния склон на Везувий — този, който гледа към Мадона дел Арко, и се постарайте до разсъмване да влезете в Резина. Жителите ви очакват и са готови да въстанат в наша полза.
После се обърна към маркиза.
— Маласпина, предайте на бригадния генерал заповедта и я подпишете вместо мен.
В този момент влезе капеланът, приближи се до кардинала и прошепна:
— Ваше Високопреосвещенство, капитан Шипионе Ламара е пристигнал от Неапол и очаква заповедите Ви.
— А, най-после, — въздъхна с облекчение Руфо. — Вече се опасявах от някакво нещастие. Кажете му, че скоро ще дойда и му правете компания.
Той свали пръстена от ръката си и подпечата заповедите, изпращани от негово име.
Ламара, когото кардиналът очакваше с такова нетърпение, беше същият пратеник, донесъл му кралското знаме, и когото Каролина беше препоръчала като опитен негодник. Той току-що се беше върнал от Неапол, където трябваше да се уговори с един от главатарите на заговора, Дженаро Танзано. Танзано се преструваше на пламенен патриот, беше първият в списъците на всички републикански клубове, но всичко, което се разискваше там, той веднага съобщаваше на кардинала. В дома му се пазеше част от оръжието, което трябваше да влезе в употреба в деня на въстанието. Той можеше да разчита на ладзароните от Кияйи и Пие ди Грота, Поцуоли и съседните квартали. Затова, съвсем обяснимо е, че Руфо нямаше търпение да узнае новините. Той влезе в кабинета, където го очакваше Ламара, преоблечен в униформата на национален гвардеец.
— Е,? — попита прелатът още от вратата.
— Е, Ваше Високопреосвещенство, всичко върви по план. Танзано все още се слави като един от най-преданите патриоти в Неапол и никому не идва на ум да го подозира.
— Изпълнил ли е заповедта ми?.
— Да, Ваше Високопреосвещенство.
— Значи, заповядал е да хвърлят въжета в подземията на всички къщи, където живеят водачите на патриотите?
— Именно. Много му се иска да разбере защо е необходимо това, но аз сам не зная, и не можах да го осветля по въпроса. Но, така или иначе, всичко е изпълнено точно.
— Уверен ли сте в това?
— Видях го с очите си.
— Танзано предаде ли ви пакет за мен?
— Разбера се, ето го. Завит е с восъчно платно.
— Подайте ми го.
Кардиналът сам сряза обвивката и извади от пакета голяма хоругва, на която беше изобразен той самият, коленичил пред Свети Антоний, който с двете си ръце му протягаше навито на руло въже.
— Точно това ми трябва, — усмихна се доволно кардиналът. — А сега ми трябва човек, които да разпространи в Неапол слуха за чудото. — Той около минута мълчаливо обмисляше на кого да повери отговорното поръчение. После изведнъж се плесна по челото.
— Да доведат Фра Пачифико.
Монахът влезе в кабинета и излезе едва след половин час. После хората видяха, как той отиде в конюшнята, отвърза Джакобино и двамата заедно потеглиха към Неапол.
Кардиналът се върна в салона, изпрати още няколко заповеди и, без да се съблича, се хвърли в постелята, като заповяда да го събудят още на разсъмване.
Той се събуди сам. През нощта в средата на лагера бяха издигнали олтар. Облечен в пурпурните си одежди, Руфо отслужи меса на Свети Антоний, когото се надяваше да провъзгласи за покровител на града вместо Сан Дженаро, който се беше проявил като якобинец и затова кралят го лиши от титлата Главнокомандуващ на неаполитанските войски. След разжалването му кардиналът дълго търси достоен заместник и най-после се спря на свети Антоний Падуански. Защо не свети Антоний Велики, който много повече заслужаваше тази чест? Вероятно Руфо се боеше да не би легендата за неговите изкушения, станала популярна чрез гравюрите на Кало, и странният избор на другар за отшелничеството му, да намалят в очите на неаполитанците достойнствата на светията.