— Съгласни са! — радостно възкликна старият Бекер.
— Да, татко, — отвърна Андреа като го прегърна през раменете. — Нека не задържаме тези господа, които проявиха толкова доброта към нас.
— Имате ли някаква последна молба, или разпореждане? — попита офицерът.
— Никакви, — отвърнаха осъдените.
— Е, тогава да пристъпим към изпълнението, щом така трябва, — промърмори офицерът. — но кълна се в Бога, заставят ни да вършим мръсна работа!
През това време заговорниците се бяха облегнали на стената като Андреа все още държеше ръката си на бащиното рамо.
— Удобно ли сме застанали, господа? — попита младият Бекер.
Офицерът кимна утвърдително. После се обърна към хората си.
— Заредени ли са пушките ви?
— Тъй вярно.
— Тогава по местата! Действувайте по-бързо и се старайте да им причините по-малко страдания, — това е единствената услуга, която можем да им окажем.
— Благодаря, господине, — каза Андреа.
— По-нататък всичко се разви с мълниеносна бързина. Една след друга звучаха думите на командите: „Приготви се! — Цели! — Огън!“ Последва залп.
Всичко беше свършено.
Републиканците от Неапол, увлечени от примера на парижаните, извършиха едно от тези кървави действия, на които треската на гражданската война обрича най-благородните натури и най-святото дело. Под предлог, че трябва да убият у гражданите всяка надежда за прошка, а у поборниците на републиката най-малкия шанс за спасение, в случай на неуспех, те проляха струя кръв между тях и възможното милосърдие на краля, — ненужна жестокост, която дори не можеше да бъде оправдана с необходимостта.
Наистина, това бяха единствените жертви. Но те бяха достатъчни, за да зацапат с кръв безупречните одежди на републиката.
В същия миг, когато бащата и синът Бекер падаха, все още притиснати един до друг, Басети поемаше командването над отрядите от Каподикино, Мантоне — от Каподимонте, а Вирц поемаше отрядите около моста Магдалина.
Улиците бяха пусти, затова пък на всички тераси се тълпяха зрители, които се опитваха с просто око или с далекоглед да видят това, което всеки момент трябваше да започне на обширното бойно поле от Гранатело да Каподимонте.
Между Tope дел Анунциата и моста Магдалина в залива се беше разпростряла малката флотилия на адмирал Карачиоло, който държеше на прицел двата вражески кораба: „Минерва“ под командата на граф Турн и „Сихорс“, на чийто борд се намираше капитан Бол. Същият, когото видяхме заедно с Нелсън на прословутата вечеря, когато придворните дами съчиняваха стихове, а от първите им букви образуваха името „Каролина“.
Разнесоха се първите пушечни изстрели, първите облаци дим се извисиха над стените на малкия форт Гранатело.
Дали Чиюди и Шиярпа не бяха получили заповедта на кардинала, или се бяха забавили с изпълнението й, но само Панедиграно със своите хиляди каторжници се оказа на мястото на срещата и смело настъпи към форта. Наистина, когато видяха отряда, двете фрегати откриха огън по укреплението, за да ги прикрият.
Салвато събра петстотин доброволци и се хвърли в атака на щик срещу разбойническата сбирщина. Той се вряза в средата им, разпръсна ги, уби стотина от тях и отстъпи зад стените на форта под дъжд от снаряди, който се сипеше от двата военни кораба.
Когато Руфо пристигна в Сома, му доложиха за провала на операцията.
Де Чезаре беше имал повече късмет. Той беше следвал точно указанията на кардинала, но като узна, че замъкът Петричи е лошо охраняван, а околното население е готово да го подкрепи, завзе замъка с пристъп. Този пост беше по-важен от Резина, тъй като по-надеждно преграждаше пътя. Де Чезаре изпрати човек при кардинала да разкаже за успеха и да поиска нови заповеди. Руфо заповяда на мнимия княз да се укрепи колкото може по-добре и да отреже пътя за отстъпление на Скипани. Той му изпрати на помощ отряд от хиляда души.
Салвато се боеше именно от това. От височината на форта Гранатело той забеляза многобройната армия, която се приближаваше към Портичи, след като беше заобиколила подножието на Везувий. Той чу нестройна мускетна стрелба, после след кратка схватка, огънят престана. Ясно беше, че пътят за Неапол е отрязан, затова младият генерал настойчиво поиска от Скипани, без да губи нито минута, да се промъкне през вражеските редици и с ускорен ход да тръгне обратно към Неапол. Неговият отряд от хиляда и петстотин — две хиляди човека трябваше да преодолее всички прегради по пътя си и под прикритието на форта Вилиен да брани подстъпите към моста Магдалина.
Но Скипани, който беше лошо осведомен за обстановката, упорствуваше: той очакваше противника откъм Соренто.