Мостът беше разчистен и врагът отблъснат. Моралният ущърб, нанесен им със смъртта на Вирц, беше отчасти възмезден чрез постигнатото преимущество над противника. Салвато премина реката и се оказа сред републиканците. Младият генерал веднага се спусна към лазарета: ако Вирц все още имаше сили, щеше да подпише заповедта. Докато в гърдите на главнокомандуващия се таеше почти искрица живот, заповедите му трябваше да се изпълняват.
Вирц не беше умрял, но беше в безсъзнание.
Салвато преписа отново заповедта, паднала заедно с перото от отслабналата ръка на генерала, намери коня си и след като заповяда да се бранят до последния човек, препусна с всички сили към Каподикино, при Басети.
Басети отбраняваше едно не толкова опасно място, далече от кардинала, така че Салвато можеше да го дръпне встрани, за да подпише заповедта за Скипани в два екземпляра, в случай, че едната не стигне местоназначението си. Той разказа на генерала какво се беше случило на моста Магдалина и се раздели с него едва след като го закле да защитава Каподикино с всичките си сили и да поддържа операцията, определена за другия ден.
За да се върне в Новия замък Салвато трябваше да мине през целия град. На улица Фория пътя му прегради огромна тълпа. Причината за сборището се оказа един монах, яхнал магаре, с голяма хоругва в ръка. На нея беше изобразен кардинал Руфо, на колене пред свети Антоний Падуански, който му протягаше навито въже. Грамадният монах разясняваше от седлото смисъла на изображението. Свети Антоний се явил на кардинала и му открил, че през нощта на 13 срещу 14 юни, значи, на следващата нощ, заговорниците патриоти възнамеряват да избесят всички ладзарони, като оставят живи само децата, за да ги възпитават като безбожници, и че с тази цел Директорията е раздала на якобинците въжета. За щастие, на 14 юни е празникът на Антоний Падуански, а светецът не желае денят му да бъде помрачен от убийства и затова измолил от Бога позволение — както показва хоругвата — да предупреди за опасността верните привърженици на Бурбоните. Монахът призоваваше ладзароните да претърсят домовете на патриотите и да избесят всички, у които намерят въже.
По пътя от Стария пазар до кралския дворец монахът се спираше на всеки сто крачки и повтаряше призивите си под заплашителните крясъци и вопли на повече от петстотин ладзарони. Читателят навярно е познал в този монах Фра Пачифико, който се беше върнал в народните квартали на Неапол и беше придобил отново предишната си популярност и дори по-голяма. Салвато не разора речта на капуцина и искаше да продължи пътя си, когато изведнъж забеляза, че по улица Сан Джовани а Карбонара се движеше група дрипльовци, които носеха на щик обвита с въже човешка глава. Носеше я отвратително същество на около 45 години. То беше изпръскано с кръв, която капеше върху него от отсечената глава. Безобразното му лице, рижата, като на Юда брада, сплъстените коси, прилепнали към слепоочията от кървавите капки, изглеждаха още по-уродливи под широкия белег, който пресичаше бузата и изтеклото ляво око. След него се тълпяха други, които носеха отсечените ръце и крака и крещяха с всичка сила: „Да живее кралят! Да живее църквата!“
Салвато попита какво означава тази зловеща процесия и разбра, че ладзароните, подстрекавани от Фра Пачифико, бяха претърсили избата на един месар и намерили там въжета. С викове: „ето примките, приготвени за да ни обесят!“ — те набързо прерязали гърлото на нещастника, а после разкъсали тялото му. Обезобразения труп закачили на кука в магазина му, а отсечените крайници и увенчаната с въже глава понесли в града. Месарят се казвал Кристофоро, същият, който беше донесъл на Микеле руската монета.
Салвато не можа да познае убиеца по лице, но дочу прякора му. Това беше Бекайото, който го нападна по заповед на Паскуале де Симоне през нощта на 22 срещу 23 септември, и комуто той беше разсякъл окото с удар на сабята си.
След като получи това разяснение от някакъв буржоа, който се беше осмелил да открехне за малко вратата на дома си, Салвато почувства, че повече не може да се сдържа. С гола сабя той се хвърли срещу бандата канибали.
Първият порив на ладзароните беше да побягнат, но като съобразиха, че са поне сто, а Салвато е сам, те се засрамиха от страха си и със заплашителни викове се нахвърлиха върху младия офицер. Няколко умели удара със сабята прогониха най-дръзките и Салвато би успял да се измъкне, ако виковете на ранените, и особено воплите на Бекайото, не бяха привлекли вниманието на тълпата, която следваше Фра Пачифико и претърсваше по пътя си посочените от него домове. Тридесетата човека се отделиха от общата маса и се затичаха на помощ на бандата дрипльовци.