И тогава хората станаха свидетели на удивително зрелище: един човек се защитаваше срещу шестдесет и се въртеше сред тях, като на крилат кон. Много пъти пред него се откриваше свободно пространство и той би могъл да избяга, но явно не желаеше да изостави така неизгодната за него позиция, докато не настигне и не накаже мерзкия водач на тази банда убийци. Но Бекайото, който се намираше в тълпата и имаше по-голяма свобода на движение, постоянно успяваше да се изплъзне като змиорка. Изведнъж Салвато си спомни, че в пояса му са затъкнати пистолети. Той прехвърли сабята си в лявата ръка, извади пистолета и се прицели. За нещастие трябва ще да спре коня си. Салвато натисна спусъка, но изведнъж благородното животно се олюля и падна под ездача си — един от ладзароните беше прерязал сухожилията на краката му. Куршумът не улучи целта.
Този път младият човек не успя нито да стане, нито да измъкне другия пистолет. Връхлетяха го десетки ладзарони, заплашваха го петнадесетина ножа. Но някакъв човек се спусна право в сърцето на тълпата и извика:
— Хванете го жив!
Бекайото, като забеляза колко яростно го преследва Салвато, разбра, че е познат и сам позна младия човек. Той добре беше преценил смелостта на Салвато и разбираше, че смъртта в боя няма да го уплаши. Не, друга гибел жадуваше той за своя преследвач.
— Защо жив? — откликнаха поне двадесет гърла.
— Защото е французин, защото е адютант на генерал Шампионе, затова, най-после, че той ми направи този белег! — И Бекайото показа страшната се физиономия.
— Добре! А какво ще правиш с него?
— Искам да си отмъстя! — закрещя Бекайото. — Искам да го изгоря на бавен огън, да го накълцам на кайма! Искам да го опека! Искам да го обеся!
Но докато той плюеше в лицето на Салвато всички тези заплахи, младежът, без да удостои разбойника с отговор, с нечовешки усилия отхвърли висящите по него пет-шест дрипльовци, разкърши рамене, завъртя сабята и стовари на кожодера удар, достоен за Ролан, който би разсякъл главата му като орех, ако Бекайото не беше успял да подложи дулото на пушката си с набучената на щика глава на нещастния месар.
Ако Салвато притежаваше силата на Ролан, то неговата сабя, за съжаление не беше здрава колкото меча на древния рицар, легендарния Дюрардал. При сблъсъка с дулото на пушката тя се разлетя на парчета като стъклена. Но все пак, оръжието успя да отсече три пръста от ръката на Бекайото, която държеше пушката. Негодникът закрещя от болка, а още повече от злоба.
— Нищо, — изръмжа той, — това е лявата ръка, мога да го обеся и само с дясната!
Завързаха Салвато с въжетата, намерени у месаря и го за-мъкнаха в един от домовете на патриотите, чиито обитатели бяха изхвърлени от тълпата през прозорците заедно с мебелите.
Часовникът на кулата Викария удари четири.
В същия час свещеникът Антонио Тоскано удържа думата си, която беше дал на младия генерал.
Тъй като в този знаменателен за историята на Неапол ден всяка минута носеше със себе си самоотверженост, героизъм или жестокост, аз съм принуден да напусна Салвато в критичната минута и да разкажа какво става на бойното поле.
След раняването на генерал Вирц командването пое помощникът му Грималди.
Той беше изпитан в боевете храбрец, човек с херкулесова сила. Санфедистите, отхвърлени от моста след неудържимия натиск на планинците, пред които беше немислимо да устоят, няколко пъти влизаха с републиканците в ръкопашен бой. И тогава можаха да видят великана Грималди, който си беше направил боздуган от една захвърлена пушка и отмерено я размахваше, като всеки удар поваляше по една жертва.
Изведнъж се появи познатият ни полусляп старец. Луиджи Серио беше поддържан от двамата си племенници, или, поточно ги влачеше след себе си към брега на Себето, където те оставиха стареца сам. Около половин час можеше да се види как той зарежда, а после изпразва пушката си с хладнокръвната методичност на опитен войник, или със стоическото отчаяние на гражданин, който не иска да надживее свободата на страната си. Най-после той падна и тялото му се изгуби сред множеството трупове, засипващи стръмния бряг.