Кардиналът разбра, че няма да овладее моста докато двойният оръдеен огън — от форта Вилиен и от корабите на Карачиоло — покосяваха хората му по фланговете. Трябваше първо да завладее форта, а след това да обстрелва флотилията с оръдията му.
Вече казахме, че укреплението беше защитавано от сто и петдесет или двеста калабрийци, начело със свещеника Антонио Тоскано. Руфо предаде всички калабрийци от лагера си под заповедите на полковник Рапини, който беше родом от същата провинция, и му заповяда на всяка цена да превземе форта.
Той нарочно изпрати едни калабрийци против други, защото знаеше; между съотечественици ще започне борба не на живот, а на смърт. Няма нищо по-кърваво от братоубийствена война! В единоборството между чужденци понякога се случва противниците да останат живи: но Етеокъл и Полиник загинаха.
Като видяха трицветното знаме, което се вееше над форта и прочетоха надписа „Отмъсти, победи или умри!“ — калабрийците, обезумели от ярост, се втурнаха към малката крепост с брадви и стълби в ръце. Някои успяха да стигнат до вратите и ги обсипаха с удари, други стигнаха подножието на стените и опитаха да изправят стълбите си. Но фортът Вилиен, като заветния ковчег, изглежда поразяваше със смърт всеки, който се осмеляваше да го докосне. Нападателите предприеха три пристъпа и три пъти бяха принудени да бягат, оставяйки под стените купчини трупове.
Полковник Рапини, ранен от два куршума, поиска помощ. Кардиналът му изпрати сто руснаци и две артилерийски батареи. Разположиха оръдията и след два часа в стената на форта зееше достатъчно голяма пукнатина. Тогава при коменданта изпратиха парламентьор с предложение да се предадат, като им бъде запазен животът.
— Прочети какво е написано на вратата, — отвърна старият свещеник. — Ако не успеем да победим, ще отмъстим и ще умрем.
След този отговор нападателите отново се втурнаха към крепостта. Прищявката на императора и капризите на безумния цар Павел I бяха изпратили хората от бреговете на Нева, Волга и Дон далече от родния край, да умират за венценосци, които не познаваха дори по име!
Атаката беше отблъсната два пъти и пътят към пукнатината беше осеян с мъртви тела. На третия път начело застанаха калабрийците. Като изпразниха по защитниците на крепостта пушките си, те ги захвърлиха и с ножове в ръце нахлуха през отвора в двора на форта. Последваха ги руснаците, които сееха смърт с щиковете си. Започна мълчалива смъртоносна битка. Това беше ръкопашен бой, когато гибелта идва след едва ли не братска прегръдка. А през това време през пукнатината нахлуваха все нови и нови потоци нападатели. Обсадените падаха един след друг и нямаше кой да ги замени. От двеста бяха останали едва шестдесет човека, а ги обграждаха повече от четиристотин. Те не се бояха от смъртта, но бяха отчаяни от факта, че умират без да отмъстят.
Тогава се разнесе гласът на стария свещеник:
— Държите ли, братя на своето решение?
— Да! Да! Да! — откликна дружен хор гласове.
Антонио Тоскано изтича в подземието, приближи пистолета си до една от бъчвите и стреля. Раздаде се ужасен взрив и победителите заедно с победените полетяха към небитието!
Неапол потръпна като от земетресение, облаците прах затъмни-ха слънцето и, като в подножието на Везувий, изригна нов кратер. Огромна окръжност беше засипана от камъни, отломки от домове, дървени греди и човешки останки. Всички във форта бяха унищожени. Само един, по прищявка на съдбата, беше подхванат от взривната вълна и дори без драскотина падна в морето. Той се добра с плуване до Неапол и разказа за гибелта на другарите си и саможертвата на свещеника. Името на този последен калабрийски спартанец беше Фабиани.
Вестта за героичната гибел на гарнизона мигновено обиколи града и предизвика всеобщ ентусиазъм. Но и кардиналът също видя ползата от това събитие. Сега вече нищо не му пречеше да стигне до брега на морето и да разпръсне с голямокалибрените си оръдия флотилията на Карачиоло.
Руснаците имаха шестнадесетдюймови оръдия. Те установиха батареята върху развалините на форта и около пет след обяд започнаха да обстрелват корабите.
Всеки от руските снаряди беше достатъчен за да потопи един ако не и два шлюпа, така че Карачиоло трябваше да отстъпи в открито море. Кардиналът получи възможност да придвижи сухопътните си отряди до самия бряг и така санфедистите удържаха две победи за един ден. Те разположиха лагера си до развалините на форта, а аванпостовете им преминаха моста Магдалина.
Както вече казахме, Басети отбраняваше Каподикино и, изглежда, честно се сражаваше за републиката (която по-късно предаде!). Внезапно той чу зад гърба си викове: „Да живее религията! Да живее кралят!“ Това бяха Фра Пачифико и ладзароните, които се възползуваха от това, че улиците на Неапол бяха останали беззащитни и ги завладяха. По същото време на Басети съобщиха за раняването и смъртта на генерал Вирц. Той се изплаши, че остана сам на изоставената напред позиция и пътят му за отстъпление можеше лесно да бъде отрязан. Затова кръстоса щикове с противника и си проби път през гъмжащите от ладзарони улици до Новия замък.