Маестро Донато се огледа, като търсеше подходящо за бесилката място, но касапинът му посочи халката и въжето.
— Приготвили сме ти всичко. Не бързай, имаш достатъчно време.
Маестро Донато се покатери на масата, но тъй като изпитваше по-голямо уважение от приятеля си към бедното двуного животно, което само се уподобява на Господа Бога, и се нарича човек, палачът не се осмели да стъпи върху тялото на жертвата си, както беше постъпил Бекайото. Той стъпи на един стол, за да провери здраво ли е закрепена халката и добре ли се плъзга въжето. Халката беше здрава, но примката не се плъзгаше. Донато повдигна рамене, промърмори насмешливо нещо по адрес на тези, които се захващат с чужда работа, и поправи лошо завързания възел. А през това време Бекайото ругаеше с пълна сила все така неподвижния и мълчалив пленник, който като че ли беше вече мъртъв.
Удари седем часът.
— А сега брой минутите, — злорадо се изсмя касапинът, — защото няма да можеш да броиш часовете.
Нощта още не беше настъпила, но на тесните улици и във високите домове на Неапол здрачът започва още преди залез слънце. В трапезарията, където се готвеше зрелище, от което присъствуващите не искаха да изпуснат и най-малката подробност, цареше полумрак. Чуха се гласове:
— Факли! Факли!
Твърде рядко в компанията на пет-шест ладзарони не се намираше факла. Нали кардинал Руфо искаше пожари в името на свети Антоний и действително, именно огънят предизвикваше най-голяма паника в града. В трапезарията имаше около пет-десет ладзарони, затова след минута пламнаха седем-осем факли. Димящият им пламък прогони печалния сумрак и под червеникавите отблясъци и загадъчните сенки, които играеха по стените, фигурите на всички тези убийци и грабители изглеждаха още по-зловещи.
През това време примката беше вече приготвена и въжето чакаше осъдения. Палачът коленичи до него и, дали от съжаление, или от съчувствие, каза:
— Известно ли ви е, че можете да поискате свещеник и никой няма право да ви откаже?
Тези думи, в които за първи път, откакто беше попаднал в ръцете на ладзароните, Салвато съзря искрица съчувствие, разколебаха твърдата му решимост да пази мълчание до края.
— Благодаря, приятелю, — усмихна се кротко момъкът. — Аз съм войник, значи винаги съм готов да умра; аз съм честен човек, значи винаги съм готов да застана пред нашия Бог.
— Колко време ви трябва за последна молитва? Давам ви дума, че ще го получите, иначе няма да ви беся.
— Докато лежах на тази маса имах достатъчно време, за да чета молитви. Затова, приятелю, ако бързате, няма да ви задържам.
Маестро Донато не беше свикнал на подобна учтивост от страна на клиентите си. И макар че беше палач, а може би, именно по тази причина, той почувствува необяснимо вълнение и започна да се чеше зад ухото.
— Зная, — каза той най-после, — че съществува предубеждение към тези, които се занимават с нашия занаят и че някой деликатни хора не желаят да се докосваме до тях. Може би ще развържете връзката си и ще разкопчеете ризата си сам, или предпочитате да ви окажа тази последна услуга?
— Нямам предубеждения, — отвърна Салвато, — и не само не виждам разлика между вас и другите хора, но дори ценя това, което правите за мене. Ако не бях сам вързан, бих пожелал преди смъртта си да Ви стисна ръката.
— Кълна се в Бога, ще я стиснете! — възкликна маестро Донато, като започна да развързва въжетата, които стягаха китките на младия човек. — И ще помня този случай до края на дните си.
— Значи така се трудиш за парите ми! — заръмжа Бекайото, който се вбесяваше от факта, че Салвато беше готов толкова невъзмутимо да умре от ръката на палача, както от ръката на първия срещнат. — Щом е така, не ми трябваш повече.
И като избута маестро Донато от масата, която заменяше ешафода, той се покатери на негово място.
Ще развързваме връзки! Ще разкопчаваме яки! За какъв дявол ни е всичко това? Не, приятелче, няма да се церемоним! Не ти трябва свещеник? Още по-добре, ще свършим по-бързо.
И като стисна в юмрука си възела на въжето, той повдигна главата на Салвато за косите и надяна примката на шията му. Момъкът беше изпаднал в предишното безразличие. Но ако някой би могъл да види скритото от сянката лице на пленника, би забелязал по леко повдигнатите клепачи и напрегнатата шия, че вниманието му е привлечено от някакъв външен шум, който обкръжаващите го, увлечени от злодеянието си, изглежда не бяха доловили.
И действително, в стаята се втурнаха няколко ладзарони с викове: „Тревога! Тревога!“ и в същия миг отекна оглушителен мускетен залп, от който стъклата се посипаха на малки късчета, а Бекайото с ужасно проклятие се стовари върху пленника си.