— Във ваше присъствие, Генерале, никому не би дошло на ум да командува, — отвърна Микеле — а щом командвате вие, кой ще посмее да не се подчини?
— Добре, — каза младия човек. — В такъв случай ти и хората ти ще ме съпроводите до Новия замък. Получих твърде важни разпореждания, които трябва да предам на Скипани, така че, необходимо ми е, колкото може по-скоро, да пристигна там цял и невредим. А през това време вие, маестро Донато…
— Милост! — простена Бекайото. — Милост! Разкайвам се!
Но Салвато продължи без да го слуша:
— През това време, вие, маестро Донато, заповядайте да пренесат този човек в дома му и се погрижете да му окажат нужната помощ, като на ранен. Може би това ще го накара да запомни, че има хора, които се сражават и поразяват врага в честен бой, а има и други, които убиват и бесят. Но, тъй като мерзките им деяния са противни на Светата Божия воля, те убиват само наполовина, а да обесят някого въобще не успяват.
И като извади от джоба си лист гербова хартия, той го протегна на палача:
— Вземете, маестро Донато, ето ви чек за сто дуката вместо двадесетте, които губите.
Маестро Донато прие стоте дуката с меланхоличен вид, който придаваше на физиономията му толкова чувствително, колкото и комично изражение.
— Вие ми обещахте не пари, ваша Светлост, а нещо друго, ако ръцете ви бъдат свободни.
— Вярно е, аз ти обещах ръката си, тъй като честният човек винаги държи на думата си — ето я!
Маестро Донато с благодарност сграбчи ръката на младия офицер и пламенно я целуна. Салвато за миг задържа ръката си в неговата, без да показва ни най-малко отвращение. После каза:
— Побързай, Микеле, не трябва да губим нито минута. Презаредете мускетите си да тръгваме!
След няколко минути Салвато, заедно с Микеле и свободолюбивите ладзарони, които бяха помогнали да освободят пленника, тръгнаха по тъмните улици на Неапол и след около половин час стигнаха без никакви произшествия до вратите на Новия замък. Вестта за това, което се беше случило със Салвато, беше стигнала и до членовете на Директорията, а комендантът Маса току-що беше изпратил отряд от сто човека на помощ на приятеля си. Салвато помисли, че ако Луиза беше узнала за произшествието, тя навярно беше изпаднала в паника. Но, дългът преди всичко! Той изпрати Микеле да я утешава, а сам остана в крепостта, за да обсъди с правителството по какъв начин да предадат на Скипани заповедта на главнокомандуващия.
Младият офицер се качи право в заседателната зала. При вида му всички извикаха от радост. Ладзароните не се церемонят много и приятелите мислеха, че той е вече разстрелян, заклан или обесен. Затова поздравленията нямаха край. Но Салвато ги прекъсна:
— Граждани, нямаме време за губене. Ето копие от заповедта на Басети. Запознайте се с нея и се постарайте да изпълните всичко, което ви засяга. А аз, ако не възразявате, ще потърся хора, който да отнесат заповедта на генерал Скипани.
Ясната мисъл и решителността, с която Салвато изложи всичко, не допускаха възражения. Членовете на Директорията се съгласиха, оставиха си копие от заповедта, в случай че противникът я плени, а оригинала връчиха на Салвато.
Той се сбогува набързо, спусна се по стълбите и уверен, че ще завари Микеле при Луиза, влезе в стаята, където знаеше, че го очакват с най-голямо нетърпение.
И наистина, Луиза го посрещна на прага. При вида на възлюбления си тя възкликна: „Салвато!…“ и след миг се озова в обятията на този, когото жадуваше толкова пламенно. Очите й се затвориха. Тя цялата трепереше и в изнемога едва повтаряше: „Салвато!…Салвато!…“ Това име, което на италиански означаваше „спасен“, звучеше в устата й с удвоена нежност, в съответствие с дойния му смисъл и в сърцето на младия човек звъннаха най-съкровените струни. Като взе Луиза на ръце, той я внесе в стаята, където, както и предполагаше, го очакваше Микеле.
Когато Луиза се посъвзе, а сърцето на Салвато започна да се успокоява, разумът му успя най-после да хване внезапно прекъснатата нишка на мисълта.
— Благодари ли както следва на нашия приятел Микеле, скъпа Луиза? — попита той. — Защото нему дължим сегашното си щастие. Ако не беше той, ти сега щеше да прегръщаш не жив човек, който те обича, живее с твоя живот и трепери под целувките ти, а студен труп, безчувствен и неподвижен, неспособен да сподели скъпоценния пламък, който угасне ли, не се разгаря отново!
— Не, — отвърна учудената Луиза. — Той нищо не ми е казал, проклетото момче! Спомена само, че си попаднал в ръцете на санфедистите, но си се измъкнал, благодарение на своето хладнокръвие и мъжество.