— Не, дори е много проста, Може ли да тръгваме?
— Почакайте. Трябват ми трима доброволци!
От редиците излязоха трима.
— Вие тримата получавате една и съща задача.
— А защо, когато е достатъчен един?
— Защото двама от тримата могат да бъдат заловени или убити!
— Вярно, — съгласиха се ладзароните, които харесаха твърдия и лаконичен език на младия човек.
— Вие тримата трябва на всяка цена, по какъвто и да е път, да се доберете до манастира Сан Мартино. Там има шест-седемстотин Патриоти, същите, които Межан не пусна в замъка Сан Елмо. Кажете им да чакат единадесет часа.
— Ще им кажем.
— Щом чуят вашите изстрели, нека слязат в града, няма да срещнат съпротива, в тази част на града няма ладзарони, и нека преградят всички улички, по които санфедистите, преследвани от нашите приятели, ще се опитат да избягат към горната част на Неапол. На улица „Толедо“ те ще се окажат между два огъня. Останалото е моя работа.
— Е, тогава няма за какво да се безпокоим.
— Добре ли ме разбра, Микеле?
— И още как!
— А вие всички?
— Прекрасно разбрахме.
— Тогава на работа!
Вратите се отвориха, подвижният мост беше спуснат. Тримата доброволци тръгнаха по улица „Мола“ към манастира „Сан Мартино“, а останалите се разделиха на две групи, едната от които изчезна в дъното на улица „Медина“, а другата пое по улица „Порто“. Останал сам, Салвато се насочи към Имаколатела.
Микеле беше прав: Николино с хусарите си лагеруваше между Имаколатела и малкото пристанище, където в наши дни се намира митницата. Охраняваха го нощни стражи, които познаваха младия генерал и му отдадоха чест.
Николино лежеше върху попоната на коня си, главата му почиваше върху седлото, а до него имаше гърне и чаша с вода. Такива бяха постелята и вечерята на същия сибарит, който преди година не можеше да заспи, ако в леглото му попаднеше розов лист, и чиято хрътка ядеше от сребърно блюдо.
Салвато го събуди, от което херцогът не остана никак доволен и сърдито попита каква е работата. Младежът каза името си.
— Ах, любезни приятелю, — усмихна се Николино, — само на вас мога да простя, че ме откъснахте от това упоително съновидение. Представете си, присъни ми се, че съм прекрасният пастир Парис и току-що съм раздал ябълките, че пия нектар и ям амброзия в обществото на богинята Венера, която прилича като две капки вода на маркиза Сан Клементе. Ако знаете нещо за нея, разкажете ми го веднага.
— Не знам нищо. Откъде мога да знам нещо за маркизата?
— А защо не? Нали в деня, когато всички мислеха, че сте убит, в джоба ви имаше писмо от нея.
— Стига шеги, любезни приятелю, трябва да поговорим за сериозни неща.
— Аз съм сериозен като Сан Дженаро… Какво още ви трябва?
— Нищо. Ще ми намерите ли кон и сабя?
— Кон? Слугата ми сигурно е на брега с моя кон и още един, резервен. Колкото до сабята, сред хората ми има няколко тежко ранени, които едва ли ще се обидят, ако вземете оръжието им. А пистолетите ще намерите в кобурите на седлото, заредени са. Нали знаете, че съм ваш доставчик на пистолети. Ако употребите и тези толкова добре, колкото предишните, няма да възразявам.
— Е, приятелю, щом всичко е уредено, аз ще яхна един от вашите коне, ще препаша сабята на един от вашите хора, ще взема половината от вашите хусари и ще тръгна нагоре по улица „Фория“. Вие през това време ще се изкачите на площад „Кастело“ и когато се окажете в двата края на улица „Толедо“ и удари полунощ, всеки ще започне да стреля и, обзалагам се, ще имаме достатъчно работа.
— Не ви разбирам напълно, но това е без значение. Щом вие го организирате, значи всичко ще бъде наред. Считайте, че сме се договорили.
Николино заповяда да доведат конете, Салвато взе сабята на един от ранените. След това младите хора скочиха на седлата, разделиха, както беше уговорено, хусарите на два отряда и препуснаха — единият по улица „Фория“, а другият през площад „Кастело“ към улица „Толедо“.
Докато приятелите се опитват да затворят ладзароните и санфединисти не само между два огъня, но, така да се каже, и между два меча, ние с тебе, читателю, ще преминем моста „Магдалина“ и ще влезем в малката къщичка, твърде живописна на вид, която се намираше между моста и „Гранили“. Тази къща, която и в наши дни показват на любопитните като резиденция на кардинал Руфо в периода на обсадата (тя е запазена напълно), — беше главната квартира на кардинала. Тук той се намираше на един пушечен изстрел от републиканските аванпостове, но можеше да разполага — на моста „Магдалина“ и на улицата със същото име — с голяма част от санфедистката армия. Стражевите му отряди се простираха чак до улица „Габела“. Те бяха съставени от калабрийци, а калабрийците бяха обезумели от ярост.