Салвато, изглежда, беше неподвластен на умората. Дрехите му бяха буквално разкъсани от вражеските ножове и покрити с кръв, но това, сякаш, не му правеше впечатление. Той накратко доложи за създалото се положение и разказа как двамата с Микеле са потушили метежа, покривайки с трупове улица Толедо. Той смяташе, че сега може да гарантира за спокойствието в града до сутринта. Микеле беше ранен с кинжал в ръката, но раната не беше опасна, така че на другия ден можеше да се разчита на него. Влиянието на полковника сред неаполитанските ладзарони правеше абсолютно необходимо неговото присъствие и членовете на Директорията с голямо удовлетворение чуха, че на сутринта той отново ще пристъпи към задълженията си.
После дойде ред на Палиукела, който досега се беше крил скромно зад гърба на Салвато. Той с няколко думи разказа какво се беше случило в морето. Патриотите се спогледаха. Щом самият Микеле, който принадлежеше към ладзароните, беше предаден от моряците в Санта Лучия, на кого можеха да разчитат те, които нямаха никакъв авторитет пред тези хора?
— Нужен ни е верен човек, който да стигне с плуване от тук до Гранатело, — каза Салвато.
— Почти осем мили, — възкликна един от членовете.
— Невъзможно е, — обади се друг.
— Морето е спокойно, макар че нощта вече настъпи, — промълви Салвато, като се приближи до прозореца. — Ако не намерите никого, ще опитам сам.
Палиукела пристъпи напред.
— Извинете, генерале, — каза той. — Вие сте нужен тук. Ще отида аз.
— Как? — засмя се Салвато. — Нали току-що се върна!
— Още по-добре! Знам пътя.
Членовете на Директорията отново се спогледаха.
— Ако смяташ, че имаш достатъчно сили, за да изпълниш това, което предлагаш, — каза Салвато този път без усмивка, — ще направиш огромна услуга на Отечеството.
— Отговарям за себе си! — похвали се Палиукела.
— Е, почини си малко и Бог да те пази!
— Не е необходимо да почивам дълго, — възрази ладзаронето. — Освен това, почивката може да провали всичко. Днес е четиринадесети юни, сега, нощите са най-кратки и в три часа вече се разсъмва. Дайте ми второто писмо, но да го зашият във восъчно платно. Ще го закача на шията си, като икона на Богородица. Преди тръгване ще изпия чаша ракия и ако моят покровител свети Антоний не е преминал окончателно на страната на санфедистите, генерал Скипани ще получи вашето послание още преди четири.
— Щом го казва, значи ще го изпълни, — дочу се гласът на Микеле, който току-що беше отворил вратата.
Появата на приятеля още повече ободри Палиукела. Писмото беше зашито в къс восъчно платно и пратеникът го закачи на врата, до сърцето си. После, тъй като беше извънредно важно да не го забележи никой, той се спусна в морето през един прозорец, който надвисваше над самата вода. Като стигна брега, Палиукела захвърли всички дрехи, завърза панталона и ризата около главата си и потъна във вълните.
Той беше прав: скъпа беше всяка минута. Нали трябваше да се изплъзне от лодките на кардинала и да премине незабелязан между английските кораби. Всичко мина чудесно, само че, изморен от прекараните в морето часове, Палиукела беше принуден да излезе на брега при Портичи. За щастие, слънцето още не беше изгряло, така че той, настръхнал и готов при най-малкия признак на опасност отново да скочи във водата, успя благополучно да стигне до Гранатело.
Патриотите имаха пълно основание да разчитат на Скипани, но предварително знаеха, че от него не могат да очакват нищо друго, освен мъжество.
Генералът посрещна пратеника приветливо, заповяда да го нахранят и напоят, предостави му собственото си легло и пристъпи към изпълнение на заповедта.
Палиукела подробно му разказа за неуспеха на първата експедиция и особено наблегна на обстоятелството, че кардиналът знае за замисления поход към Неапол и ще му се противопостави с всички средства. Но хората като Скипани не вярват в материалните препятствия и така, както преди беше казал: „Аз ще превзема Кастелучо“, — така и сега той заяви самоуверено: „Аз ще овладея Портичи.“
В шест сутринта хиляда и петстотинте човека на Скипани бяха вече готови за настъпление. Генералът обходи редиците на патриотите, изкачи се на хълма, откъдето можеше да ги вижда по-добре, и заговори с грубоватото си и могъщо красноречие, което напълно съответствуваше на лъвската му храброст. Той напомни на войниците за децата, жените и приятелите, оставени на произвола на врага и призова към отмъщение като възложи всичките си надежди на мъжеството и самоотвержеността на бойците, — само от тях зависи краят на всички злини. После прочете заповедта на Директорията, поточно, мястото където Басети, незнаейки за падането на замъка Кармине, съобщаваше на генерал Скипани за четворното настъпление, предприето за да подпомогне придвижването му и завърши речта си като изобрази с цветисти подробности как патриотите, упованието на Републиката, предвождат войниците му напред, стъпвайки по вражеските трупове.