Палиукела наистина имаше нужда от помощ. Той беше в безсъзнание и облян в кръв от двойната си рана: куршум беше пронизал реброто му, без да засегне костта.
Салвато реши, че най-доброто ще бъде да гребат към Новия замък и да предадат момъка в ръцете на опитен лекар. Когато привързваха лодката за крепостната стена, видяха, че един човек ги очакваше. Това беше доктор Чирило, получил през миналата нощ убежище в Новия замък. Той беше следил от брега всички перипетии на разигралата се драма и, като в театъра, се яви точно за развръзката.
Топлите одеяла, разтривката с ракия и камфор и изкуственото дишане скоро върнаха Палиукела в съзнание, и той разказа за чудовищното клане, от което се беше измъкнал по чудо.
Той току-що беше приключил разказа си и убеждаваше патриотите, че им остава да се защищават до последна капка кръв зад стените на фортовете, а докторът едва беше превързал раната на бедрото му, когато дотича запотен вестовой и съобщи, че Басети, атакуван в Каподикино от отрядите на Фра Дяволо и Мамоне, е бил принуден да отстъпи в безпорядък, и, яростно преследван от враговете, се завърнал обратно в града. Носели се слухове, че ладзароните-роялисти са преминали улица Студи и вече се намирали пред църквата Спирито Санто.
Салвато сграбчи пушката си, Микеле последва примера му и заедно с няколко патриоти те излязоха от Новия замък, а на площад Кастело присъединиха към отряда си още няколко човека. Микеле със своите ладзарони, чийто лагер беше на улица Медина, се спусна към улица Ломбарди, за да прегради улица Толедо малко преди Меркатело. Салвато тръгна към Сан Карло заобиколи църквата свети Фердинанд, като възнамеряваше да се присъедини към хората на Басети. Той изпрати заповед до патриотите в манастира Сан Мартино да слязат от хълма и да му помогнат с всичките си сили, а после бързо се насочи към улица Толедо, откъдето се чуваха неистови крясъци и цареше неописуема паника.
Известно време отрядът на Салвато се движеше срещу течението, като се врязваха в потока обезумели бегълци. Но при вида на красивия млад човек с развети от вятъра къдрици, който ги ободряваше и на понятния им диалект ги призоваваше към съпротива, републиканците се засрамиха от обхваналата ги паника, спряха и се обърнаха към врага.
Санфедистите преграждаха улица Студи на склона към църквата. В първите редици се виждаше Фра Дяволо в живописния си костюм и Гаетано Мамоне в куртка и панталони, каквито носят мелничарите, някога бели и обсипани с брашно, а днес червени и мокри от кръв. При вида на двамата страшни водачи на негодниците, ужасът на Тера ди Лаворо, патриотите се стъписаха, но за щастие, в този момент от улица Ломбарди изскочи отрядът на Микеле, а на улица Инфраската се дочу стрелба. Фра Дяволо и Мамоне помислиха, че са отишли твърде далеч от своите. Те, вероятно, бяха лошо осведомени за разположението на кардинала и не знаеха за разгрома на Скипани, тъй като заповядаха отстъпление. Оставиха само двеста-триста санфедисти в Бурбонския музей. От тази превъзходна позиция, която патриотите не се бяха досетили да заемат, те господствуваха над склона на улица Инфраската, над улица Студи, която продължаваше улица Толедо, и над площад Пиние, през който можеха да се свързват с кардинала.
Впрочем, като стигнаха до Имбрачата дела Санита, Фра Дяволо и Мамоне спряха, заеха къщите от двете страни на улицата Кала и разположиха батарея в горния край.
Салвато и Микеле не бяха достатъчно уверени в хората си, които бяха твърде уморени от двудневните сражения, за да атакуват толкова стабилна позиция. Те се спряха на площад Спирито Санто, барикадираха подстъпите към улицата Студи и малката уличка, която водеше към вратите на двореца, а на улица Света Мария Константинополска поставиха пост от сто човека. Салвато заповяда да завладеят едноименния манастир, който се намираше на съседното възвишение и господствуваше над зданието на музея. Но сред седемстотинте човека не се намериха и петдесет смелчаци, които биха се осмелили да извършат подобно кощунство, предразсъдъците в душите на патриотите бяха вкоренени здраво.
Настъпваше нощта. Републиканци и санфедисти бяха еднакво изморени. Двете страни не знаеха истинското положение на нещата, не знаеха какви изменения са настъпили след сраженията през деня в лагера на обсадените и обсаждащите. По мълчаливо съгласие, огънят престана, бойците легнаха на обагрените с кръв плочи, сред труповете на загиналите и без да изпускат пушките от ръце, разчитайки на бдителността на часовите, се опитаха в мимолетния сън, дарен на живите хора да изпробват вечния сън на смъртта.