LXVIII
НОЩТА НА 14 СРЕЩУ 15 ЮНИ
Салвато не спеше. Изглежда, стоманеното му тяло беше намерило средство да живее без почивка и сънят не му беше необходим. Той искаше до сутринта да знае точно как стоят нещата. И докато всички спяха, — едни върху наръч слама, други на зает от съседната къща дюшек, — той прошепна няколко думи на Микеле (сред тях се дочу името Луиза) и закрачи нагоре по улица Толедо, сякаш възнамеряваше да посети кралския дворец, обявен сега за дворец на нацията, после по пресечката Сан Сеполко се заизкачва по стръмния склон към манастира Сан Мартине.
Неаполитанската поговорка гласи, че най-прекрасната гледка в света се открива от килията на настоятеля на Сан Мартино, чийто балкон действително е надвиснал над града, а от него погледът обхваща огромно пространство от залива от Байа до селцето Магдалена.
След въстанието от 1647 година, след кратката диктатура на Мазаниеро, живописците взели участие в тази революцията под името „Чираците на смъртта“, — Салваторе Роза, Аниело Фалконе, Мика Спадазо, най-изтънчените хора на своето време, — се укрили от преследванията в сан Мартино. Но настоятелят на манастира решил да извлече полза от престоя им там и поръчал на художниците да изпишат църквата и помещенията на манастира, а когато те попитали каква ще е заплатата им, отвърнал:
— Жилище и храна.
Художниците намерили заплатата за недостатъчна. Тогава абатът отворил вратата с думите:
— Потърсете другаде, може би ще намерите нещо по-добро.
Но да търсят на друго място, значело да попаднат в ръцете на испанците и да увиснат на бесилката. Затова те се примирили с неизбежното и покрили стените с шедьоври.
Но Салвато се изкачваше по стръмния склон към манастира, не за да се любува на тези шедьоври, а за да разглежда от високо местата където през деня се беше проливала кръв и където й предстоеше да се пролива и на другия ден.
Салвато беше посрещнат приветливо от патриотите, пет-шестстотин които се бяха укрили в манастира, след като Ме-жан затвори пред тях вратите на замъка Сан Елмо. Но този път настоятелят не им диктуваше законите на поведението, а самите те бяха господари и на манастира и на монасите, които изплашени до смърт им се подчиняваха във всичко.
Патриотите побързаха да отведат Салвато в покоите на настоятеля, който още не беше си легнал и лично заведе госта до знаменития прозорец от който според неаполитанците се виждаше не градът, а самият рай.
Райският пейзаж сега повече приличаше на адски. От прозореца превъзходно се виждаше разположението на санфедистките и републиканските войски. Монархистите бяха стигнали до улица Нуова — на самия бряг и до улица Франческа където бяха поставили батарея големокалибрени оръдия, насочени към Малкия залив и Търговското пристанище. Това беше крайната точка на левия им фланг. Всички помощници на кардинала — де Чезаре, Дуранте, Ламара — се намираха там. Дясното крило, предвождано от Фра Дяволо и Мамоне, беше поставило, както вече казахме, аванпостовете си до Бурбонския музей на горния край на улица Толедо. Централните позиции се простираха по улица Сан Джовани а Карбонара по площад Трибунале и по улиците свети Петър и Арена до самия замък Кармине. Кардиналът продължаваше да заема малката къща до моста Магдалина.
Силите на санфедистите можеха лесно да бъдат пресметнати — те бяха тридесет и пет или четиридесет хиляди човека. И тези тридесет и пет-четиридесет хиляди външни врагове бяха още по-опасни, защото можеха да разчитат на почти същия брой вътрешни врагове на Републиката. А нейните защитници, след като обединиха всичките си сили, едва събраха пет-шест хиляди човека.
Като обхвана с поглед широката панорама, Салвато разбра, че излазът не е довел до прогонването на враговете от града и че е опасно да запазят дългия клин от републиканците на улицата Толедо, защото санфедистите, в съюз с вътрешните врагове, можеха да отрежат пътя за отстъпление на патриотите към фортовете. И той мигновено взе решение. Извика Мантоне, показа му разположението на войските, разясни му огромната опасност, която го заплашваше и успя да го убеди в правотата на мнението си. След това двамата слязоха в града и се явиха на съвета на Директорията.
А в Директорията спореха оживено. Всички вече знаеха, че от Межан не могат да очакват нищо, затова бяха изпратили човек при полковник Жирардон, комендантът на Капуа. Въз основа на договора за настъпателен и отбранителен военен съюз между Френската и Партенопейската републики, Директорията молеше за подкрепление в жива сила. Жирардон отвърна, че не може да прати войниците си в Неапол. Той съветваше патриотите да предприемат излаз на щик, като поставят сред бойците старците, жените и децата, и да се съединят с войските му в Капуа. При това положение, той се кълнеше в честта на френската република, че ще ги съпроводи до границата на Франция.