Дали защото съветът наистина беше добър, или защото любовта към Луиза взе връх над патриотизма на Салвато, но той, като изслуша пратеника, се съгласи с Жирардон и настоя да приемат плана му, който означаваше предаване на града, но щеше да спаси живота на патриотите.
За убедителност той описа разположението на двете армии и призова за свидетел Мантоне, който също призна, че да се задържи Неапол е невъзможно. Мантоне се съгласи, че градът е обречен, но заяви, че неаполитанците трябва да загинат заедно с Неапол и че за него ще е чест да бъде погребан под развалините на града, след като не може повече да го защищава.
Салвато отново взе думата, за да възрази на Мантоне. Той каза, че всичко велико, благородно и самоотвержено в града е на страната на Република, че да обезглавят патриотите, значи да обезглавят революцията. Той заяви, че народът е още сляп и невеж, за да поддържа собственото си дело, делото на прогреса и свободата, и затова, ако патриотите бъдат унищожени, народът ще попадне под още по-жестоко иго на деспотизма, ще затъне още повече в блатото на духовната и физическа нищета. Но ако патриотите — живите носители на принципите на свободата — се окажат само изселени от Неапол, те ще продължават своята дейност, — може и с по-малки резултати, но затова пък с упорството на изгнаници, и обкръжени от всестранно уважение към нещастието им. Нима е необходимо земята на отечеството, — запита Салвато, — да бъде безплодна за половин или дори за цял век, ако брадвата на реакцията се стовари върху главите на хора като Пагано, Чирило, Конфорти и Руфо. Нима имат право няколко граждани, жадуващи за слава и репутация на мъченици, да лишат осиротялото потомство от най-великите му предци?
Вече видяхме, че в Неапол лъжливата гордост многократно въвеждаше в заблуждение не само отделни лица, които принасяха в жертва самите себе си, но и цели групи хора, готови да принесат в жертва Отечеството си. Така и този път болшинството се изказа за жертва.
— Какво пък, — отвърна Салвато, — да умрем!
— Да умрем! — отзоваха се в един глас присъствуващите, както римският сенат при вестта за пристигането на галите или Ханибал.
— Ние ще умрем, — продължи Салвато, — но преди това ще причиним колкото е възможно по-големи загуби на врага. Носят се слухове, че френският флот е минал през Гибралтар, обединил е силите си в Тулон и е готов да ни се притече на помощ. Не вярвам на това, но кой знае? Значи, ще продължаваме отбраната, а затова е необходимо да съсредоточим силите си само в тези места, които могат да бъдат защищавани.
— Ето тук съм съгласен с моя приятел Салвато, — намеси се Мантоне. — Аз го смятам за по-изкусен военачалник от всички нас и изцяло се осланям на неговия гений.
Членовете на Директорията наведоха главите в знак на одобрение.
— В такъв случай, — продължи Салвато, — предлагам следната отбранителна линия: на юг от Имаколатела през Търговското пристанище и митницата, покрай улица Мола, с аванпостове на улица Медина. После по площад Кастело, улица Сан Карло през Националния дворец и по склона Джиганте през Пицо Фалконе надолу по улицата Киятамоне към Виктория, а оттам по улица света Катерина през Градините към манастира Сан Мартино. Опорни пунктове ще бъдат Новият замък, Националният дворец, замъкът Уово и замъкът Сан Елмо. Така защитниците на града ще има къде да се укрият в случай на нужда. Така или иначе, ако в нашите редици не се окаже някой предател, ще можем да се задържим около осем дни и дори по-дълго. А кой знае какво може да се случи през това време! Може да пристигне и френския флот. А благодарение на енергичната отбрана — щом като е сплотена, тя не може да не бъде енергична, — възможно е да постигнем условия.
Планът беше разумен и го приеха с одобрение. Осъществяването му възложиха на Салвато и той, след като успокои Луиза, отново излезе от Новия замък за да се разпореди за разполагането на републиканските части на определените места.
В същото време по улица Качиотоли се спускаше пратеник от полковник Межан. Той премина по улицата Монте Милето, по улица Инфраската, заобиколи задната фасада на Бурбонския музей и през Капуанската порта и Аренача стигна до моста Магдалена. Там пожела да се представи на кардинала като пратеник на френското командване.
Беше три часа сутринта. Кардиналът си беше легнал преди час, но той беше единствения пълководец, който представляваше властта на краля, така че за всяко важно дело му докладваха лично. Пратеника въведоха в спалнята му.