Но докато тълпата нахълтваше в църквата, се яви човек, който имаше голямо влияние над ладзароните благодарение на теглото си и исполинския си ръст, което не беше маловажно за простолюдието. Този човек беше Фра Пачифико.
В битието си на матрос Фра Пачифико неведнъж беше наблюдавал военен съвет на борда на кораба си. Той знаеше как става това и придаде на съда по-нормален вид. Изпратиха хора във Викария, взеха от там пет съдийски тоги и две адвокатски мантии и процесът започна. Единият адвокат пое ролята на обществен обвинител, а другият — на официален защитник.
Сан Дженаро беше разпитан по всички правила. Поискаха от него да назове името си, фамилията, възрастта, съсловната принадлежност, да разкаже за какви услуги е удостоен с толкова високо положение. Вместо светеца отговаряше неговият защитник, и трябва да признаем, отговаряше много по-добросъвестно от събратята си в истинските съдилища. Той високо оцени героичната смърт на светеца, бащинската му любов към Неапол, чудесата му, — не само кипенето на кръвта в купите, но и това, че след неговите молитви паралитиците са хвърляли патериците, падналите от шестия етаж ставали на крака цели и невредими, засегнатите от буря кораби благополучно се връщали в пристанищата, Везувий угасвал от самото му присъствие при изригването, най-после, австрийците били разбити при Велетри след обета, даден от Карл III-ти, докато светецът се криел в печката му.
Но за нещастие на Сан Дженаро, толкова примерното му в миналото поведение, беше станало непонятно и двусмислено от момента, когато французите влязоха в града. Чудото, извършено в определения от Шампионе час, и всички чудеса в полза на републиката бяха сериозно провинение, оправдание за което можеше да се намери трудно. Той се опита да възрази, че Шампионе е прибягнал до заплаха, че в ризницата са се криели адютантът и двадесет и пет хусари и че, най-после, са го заплашили със смърт, ако чудото не се извърши.
На това отвърнаха, че светецът, който веднъж вече е претърпял мъченичество, не би следвало така лесно да се поддава на заплахите. Но сан Дженаро с достойнството възрази, че се е опасявал не за себе си, тъй като положението му го правело неуязвим за всякакви покушения, а за скъпите канонници, които имали много по-малка склонност към мъченичество, че страхът им пред пистолетите бил толкова голям, а молитвите им толкова ревностни, че той не можел да устои. Ако би видял, че са предразположени да приемат мъченичеството, никаква сила не би го накарала да извърши чудото. Но пък не смеел да ги принуждава.
От само себе си става ясно, че всички тези доводи бяха победоносно разбити от обвинителя и неговият противник беше принуден да млъкне. След бурни дебати пристъпиха към гласуване. Сан Дженаро беше разжалван; нещо повече, осъдиха го на удавяне в морето.
После заседанието продължи. Сред всеобщите викове на мястото на Сан Дженаро издигнаха свети Антоний, който с разкриването на „въжения заговор“ беше отнел от предшественика си и малкото останала му популярност. И така, свети Антоний беше издигнат за покровител за Неапол.
През 1793 година Франция свали от престола самия Господ Бог; защо в Неапол през 1799 година да не свалят от престола Сан Дженаро? Завързаха бюста му с въже около шията, влачеха го по неаполитанските улици, а после го помъкнаха към лагера на кардинала, който утвърди произнесената присъда, лиши Сан Дженаро от високия чин на върховен главнокомандуващ и от името краля обяви секвестиране на неговата съкровищницата и цялото му имущество. Руфо призна за негов приемник свети Антоний и даже — това доказваше при-частността на неговото високопреосвещенство към извършилия се преврат — връчи на тълпата огромната хоругва с изображението на Сан Дженаро, когото преследва свети Антоний с жилава пръчка. А бягащият Сан Дженаро държи в едната си ръка навито въже, а в друга трицветното знаме на Неапол.
Този, който познава неаполитанските ладзарони, може да си представи каква радост им достави този подарък, — той беше приет с ликуващ вой и още повече разпали жаждата за убийства и грабежи.
За знаменосец единодушно избраха Фра Пачифико и той, с хоругва в ръка, оглави процесията. Зад него се движеше другата хоругва с коленичилия Руфо. Носеше я Басо Томео, съпроводен от тримата си синове, като телохранители. Следваше маестро Донато, който влачеше завързания Сан Дженаро, защото беше ясно, че от момента, когато беше произнесена присъдата му, той принадлежеше на палача, като обикновен простосмъртен. А отзад се мъкнеше хилядна тълпа въоръжена с каквото попадне, която крещеше, ръмжеше, избиваше врати, изхвърляше през прозорците мебели, които веднага запалваше и оставяше кървава диря след себе си.