Разярените ладзароните се объркаха. Дърветата не бяха високи и не растяха толкова нагъсто, че между тях да се скрие човек. Освен това, като че ли гласът идваше от втория етаж на къщата. Част от грабителите веднага се устреми нагоре по стълбата, а останалите викаха:
— Хвърлете ни го през прозореца!
Такова и беше намерението на достойните санфедистите. Но те напразно надничаха под леглата, в шкафовете и комините — къщата беше празна.
Изведнъж в градината над тези, които оставаха там, за трети път прозвуча революционният призив. Стана ясно, че смелчакът се крие в клоните на великолепния дъб, който закриваше със сянката си едва ли не половината градина. Всички очи се обърнаха към дървото и напрегнато се взряха в листата на гъстата корона. Най-после, на един клон забелязаха полюшващият се спокойно, като на пръчката в клетката си, папагал на херцогиня Фуско, ученикът на Николино и Веласко. В суматохата той беше излязъл в градината и от уплаха можеше само да крещи патриотичния лозунг, на който го бяха научили двамата републиканци.
Но напразно бедното пернато показваше присъствието и политическите си убеждения, — би следвало да скрие и едното и другото. Щом ладзароните го откриха и разбраха, че той е виновник за виковете, в него веднага се прицелиха поне двадесет пушки. Отекна залп и папагалът падна пронизан от три куршума.
Това произшествие успокои ладзароните за неуспеха им: все пак не си тръгнаха с празни ръце. Наистина, птицата не е човек, но някои хора толкова приличат на говорещи птици! След екзекуцията те изведнъж си спомниха за Сан Дженаро, когото Донато все още влачеше след себе си, и тъй като се намираха на две крачки от залива, няколко ладзарони скочиха в една лодка и излязоха в открито море. Там Донато няколко пъти потопи светеца във водата сред всеобщите викове и дюдюкания, а след това пусна въжето. Сан Дженаро, решил може би, че сега не е време за чудеса, вместо да изплува на повърхността, дали от безсилие, или от презрение към небесното блаженство, се потопи в морската бездна и изчезна в нея.
LXX
ПРАТЕНИКЪТ
От крепостните кули на Новия замък Луиза и Салвато, на чиято ръка тя се опираше, видяха всичко, което ставаше в градината на херцогиня Фуско. Луиза не разбираше нито причината за това нашествие, нито неговата цел. Но читателят помни, че херцогинята беше отказала да последва приятелката си в Новия замък под предлог, че има свой път за бягство. Ако съдеше по движението на тълпите, опасността беше сериозна, но Луиза се надяваше, че херцогинята беше успяла да се скрие. Когато внезапно дочу изстрелите, тя внезапно изпадна в ужас. Нали и през ум не й минаваше, че ладзароните ще стрелят по папагала.
През това време някакъв човек, облечен като селянин от Абруци, докосна рамото на Салвато. Той се обърна и извика от радост: беше познал своя пратеник.
— Видя ли го? — живо попита младият човек.
— Да, ваша чест.
— Какво му каза?
— Нищо. Предадох му писмото ви.
— А той какво ти каза?
— Нищо. Даде ми тези три зърна от броеницата си.
— Добре. Какво мога да направя за теб?
— Да ми дадете повече възможности да служа на Републиката. А когато всичко рухне, да мога да умра за нея.
— Как се казваш?
— Скромното ми име няма да ви каже нищо. Аз дори не съм неаполитанец, макар, че преживях десет години в Абруци. Аз съм гражданин на този, все още неизвестен Град, който ще стане някога столица на цялото човечество.
Салвато го изгледа с учудване.
— Можеш да останеш с нас, — каза той.
— Такива са дългът и желанието ми.
Салвато му протегна ръка. Той разбираше, че на такъв човек не може да предложи друга награда. Пратеникът влезе във форта, а младежът се върна при Луиза.
— По лицето ти виждам, че има добри новини, любими мой! — промълви тя.
— Да, човекът наистина ме зарадва много.
— Този човек!
— Погледни тези зърна.
— Виждам. И какво от това?
— Тези зърна ни казват, че от днес ни закрилят предано сърце и непреклонна воля и че каквито и опасности да ни заплашват, не трябва да се отчайваме.
— Кой ти е пратил този талисман? Кой има щастието да ти внушава такова доверие?
— Човекът, който ме е дарил с любов, равна на тази, която изпитвам към теб: — моят баща.