— Искам да те попитам къде си роден?
— В Базиликата.
— Лъжеш! — намеси се един случаен матрос. И ти си генуезец, като мен, познавам те по говора.
Преди още матросът да довърши, Мамоне извади от пояса си пистолет и стреля в нещастния патриот. Човекът се строполи мъртъв. Куршумът беше пронизал сърцето му.
— Отрежете черепа на този предател, напълнете го с кръв и ми го донесете, — заповяда Мамоне.
— Но нали вече имате един череп, ваша светлост, — отвърна ладзаронито, комуто явно не му се искаше да изпълни заповедта.
— Изхвърли стария. От тази минута се заклевам да не пия два пъти от еди и същ.
Така загина един от най-пламенните патриоти на 1799 година. Умря като остави след себе си само спомен, без име. То остана неизвестно, и предприетите от автора на тези редове издирвания останаха без резултат.
LXXI
ПОСЛЕДНОТО СРАЖЕНИЕ
Като видя, че човекът, чийто план беше одобрил, не се завръща, Мантоне разбра, че той е заловен, или убит. Генералът беше предвидил такава възможност и реши да замени неуспялата хитрост с нова. Той заповяда в горния край на улица Инфраската шест барабана да ударят сигнал за атака. Да бият толкова силно и енергично, като че ли след тях се движи двадесет хилядна армия. При това, той заповяда да бият не неаполитански, а френски сигнал. Фра Дяволо и Мамоне щяха да помислят, че комендантът на Сан Елмо се е решил най-после на излаз, и щяха да се хвърлят срещу французите.
Всичко стана именно така. Още при първите удари на барабаните двамата разбойници сграбчиха оръжието си. Тези зловещи звуци сякаш потвърждаваха заповедта на кардинала: в очакване на френското нападение той викаше при себе си Фра Дяволо, а на Мамоне заповядваше да се укрепи зад Бурбонския музей, който се намираше точно в подножието на улицата Инфраската.
— Охо! — поклати главата Фра Дяволо. — Ти, изглежда, избърза, приятелю, и кардиналът спокойно би могъл да ти каже „Кайн, какво направи с брат си Авел?“
— Преди всичко генуезецът не може и никога няма да бъде мой брат.
— Ами, ако е излъгал не пратеникът, а генуезкият матрос?
— Какво пък, ще получа още един череп.
— Чий?
— На матроса.
Докато разговаряха така, двамата главатари призоваха хората си и, като изоставиха улица Толедо, побегнаха заедно с тях към Бурбонския музей.
Мантоне чу шума, видя факлите, които като блуждаещи огньове се движеха над човешкото море, от манастира Моите Оливето към улица Студи. Той разбра, че е ударил неговият час, и се спусна по улица Таверна Пента, а оттам по Кариати на улица Толедо. С двеста свои хора той зае същото място, което преди десет минути заемаха аванпостовете на Фра Дяволо и Мамоне.
Без да губят нито минута, републиканците се насочиха към Дворцовия площад, тъй като мястото на сбора беше в далечния край на квартала Санта Лучия, срещу замъка Уово.
Този замък действително би се оказал център на военните действия, ако патриотите от отряда на Мантоне се бяха спуснали през Градините и по улица Понте ди Кияйи. Но, както видяхме, завземането на Градините от противника измени всичко. Отрядът на Мантоне не беше стигнал до улица Толедо, когато републиканският пост на улица свети Фердинанд ги помисли за санфедисти и откри огън. Няколко човека отвърнаха на изстрелите и патриотите бяха готови да започнат престрелката, но Мантоне се досети и извика: „Да живее републиката!“
Като чуха този вик, подхванат с ентусиазъм от двете страни, патриотите от барикадите и тези от манастира Сан Мартино се хвърлиха в обятията си. За щастие, въпреки петдесетината изстрела, беше убит само един човек, а двама бяха леко ранени. Четиридесет защитници на барикадите поискаха разрешение да се присъединят към експедицията и сред одобрителни викове бяха приети в отряда на Мантоне.
Патриотите се спуснаха мълчаливо по склона Джиганте и преминаха през квартал Санта Лучия. Когато до замъка Уово оставаха петстотин крачки, четирима от барикадите, които знаеха паролата, тръгнаха напред, за да не се повтори недоразумението от преди малко. Тази предпазна мярка не беше излишна.
Скоро Салвато с двестате си калабрийци и Микеле със стотина ладзарони се присъединиха към Мантоне. Откъм Новия замък не очакваха вече никого, така че, ако нарасналият сега отряд внезапно се появевше до църквата Санта Лучия, би могъл да създаде големи неприятности на противника. Всичко това беше обяснено на патриотите съвсем накратко.
Удари полунощ. Преброиха се. Разполагаха със седемстотин човека, въоръжени до зъби и решени скъпо да продадат живота си. Произнесоха и клетвата да отмъстят на санфедистите за погрешно убития патриот. Републиканците знаеха, че санфедистите нямат определена парола и че се разпознават по възгласа „Да живее кралят!“ Първият санфедистки пост беше при параклиса Санта Мария ин Портико. Дотук не беше достигнала новината за завладяването на Градините от албанците, така че часовите не се учудиха (още повече, че бяха дочули стрелба от улица Толедо), когато към тях се приближи отряд, който викаше „Да живее кралят!“ Те допуснаха републиканците плътно до себе си и вече се готвеха да се побратимят с тях, когато изведнъж заблестяха кинжалите и часовите паднаха жертва на своята доверчивост. Само един успя да стреля и да извика „тревога!“.