Николино Карачиоло предложи услугите си, получи пакета от ръцете на кардинала и потегли.
На същия ден беше отпечатан и разлепен в града едикт подписан от кралския наместник. В него се обявяваше, че войната е приключила, че в държавата не съществуват вече партии, нито фракции, нито приятели и врагове, нито републиканци и санфедисти, а има само народ, състоящи се от братя и съграждани, еднакво подчинени на своя господар, съграждани, които кралят желаеше да слее в едно, тъй като еднакво обича всички свои поданици.
До тази минута патриотите бяха толкова уверени, че ги чака смърт, че сега дори тези, които не вярваха изцяло на Руфо и решиха да заминат в изгнание, гледаха на това изгнание като на благо в сравнение с участта, за която се бяха готвили.
LXXIV
ИЗБРАНИЦИ НА ОТМЪЩЕНИЕТО
Сред хора от гласове, радостни или печални, в зависимост от това, кой в тълпата изгнаници ценеше повече родината и кой живота, в един от покоите на Новия замък бяха замрели в мълчалива и горестна прегръдка, двама млади хора. Луиза все още не беше взела никакво решение, но на другия ден, 24 юни й предстоеше да избира между съпруга и любимия, между Франция и Неапол. Луиза много плака, но през цялата вечер не можа да отрони нито дума. Салвато, също безмълвен, дълго стоя пред нея на колене, а после я прегърна и притисна до сърцето си.
Удари полунощ. Луиза повдигна влажните си от сълзи, трескаво блестящи очи и един след друг отброи всичките дванадесет удара, след което прошепна:
— О, не, никога няма да мога да го направя…
— Какво любима ми Луиза?
— Да се разделя с теб, мой Салвато! Никога! Никога!
— Ах! — въздъхна облекчено младият човек.
— Нека се случи всичко, което е угодно на Господа Бога, но ние ще останем да живеем заедно, или заедно ще умрем!
И тя отново се разрида.
— Послушай, — каза Салвато. Не сме длъжни да оставаме във Франция, ще отида с теб, където поискаш.
— А офицерското ти звание? А бъдещето ти?
— Жертва за жертва, любима. Повтарям, ако искаш да избягаш на края на света, от спомените, които оставяш тук, ще тръгна с теб на край света. Като те познавам толкова добре, мой чисти ангеле, аз моля Бога, моето присъствие и вечната ми любов да ти помогнат да забравиш всичко.
— Но аз няма да замина тайно, като неблагодарна жена, няма да избягам като невярна съпруга. Аз ще му пиша и ще му разкажа всичко. Ще дойде ден, когато неговото велико, неговото прекрасно възвишено сърце ще ми прости и едва този ден, когато той прости моя грях, аз ще простя на себе си.
Салвато освободи младата жена от обятията си, приближи се до масата, приготви хартия, перо и мастило, после се върна при Луиза и я целуна по челото.
— Оставям те сама, свята грешнице, — промълви той. — Изповядай се Богу и Нему. Тази, която Христос е покрил с плаща си, не е била по-достойна за прошката му от теб.
— Ти ме напускаш! — възкликна младата жена, почти изплашена от това, че ще трябва да остане сама.
— Трябва думите ти, в цялата си чистота, да извират от целомъдрената ти душа, от преданото ти сърце. Моето сърце само ще размъти прозрачния кристал. Ще се срещнем след половин час и никога повече няма да се разделяме.
Луиза протегна чело към него, той го целуна и излезе. Тогава тя стана, обиколи стаята и седна до масата. Движенията й бяха бавни, като става в най-решителните моменти от живота ни. Неподвижният й поглед изглежда се мъчеше да различи в мрака на бъдещето мястото, където ще се стовари ударът, да измери колко дълбоко ще я прониже мечът на страданието. По устните й пробяга тъжна усмивка и като поклати глава тя произнесе:
— Бедни ми приятелю! Колко ли ще те боли… — и добави още по-тихо — но не повече от мен.
Тя взе перото, подпря глава с лявата си ръка и започна да пише:
„Възлюбени татко мой! Милосърдни приятелю!
Защо ме напуснахте, когато исках да Ви последвам? Защо не се върнехте, когато бурята Ви отнасяше в морето, а аз крещях от брега: «Нима не знаете, че го обичам!» Тогава още не беше късно, аз бих заминала с Вас и щях да бъда спасена! Но Вие ме напуснахте и аз загинах! Такава е била волята на съдбата.
Не искам да се оправдавам, не искам да Ви напомням думите, които Вие, с протегната към разпятието ръка, произнесохте пред смъртния одър на княз Караманико, когато той настояваше да стана Ваша съпруга. Не, за мен няма оправдание, но аз познавам сърцето Ви. Милосърдието винаги ще бъде по-велико от греха.
Преследвана от същата съдба, аз паднах в очите на хората и в политическо отношение и днес напускам Неапол, споделяйки съдбата на нещастните изгнаници, сред които, о, добри ми съднико, няма по-нещастен човек от мен: аз заминавам за Франция.