Последните минути пред изгнанието ми принадлежат на Вас, както ще Ви принадлежат и последните часове от живота ми. Напускайки родината, аз мисля за Вас; за Вас ще мисля и когато напускам този свят.
Обяснете ми необяснимата загадка: сърцето ми не устоя, а душата ми остана чиста; Вие и сега притежавате по-добрата част от моето същество.
Чуйте ме, приятелю мой! Чуйте ме, татко! Аз бягам от Вас, не само заради любовта към човека, след когото съм тръгнала, но повече заради срама да Ви погледна в очите. За него бих отдала земния си живот, за Вас бих пожертвала спасението си в по-добрия свят. Където и да ме захвърли съдбата, Вие ще знаете за това. Ако някога моята преданост Ви бъде потребна, извикайте ме и аз ще се върна, за да падна в краката Ви.
А сега, позволете ми да Ви помоля за невинното създание, което не само не знае, че дължи живота си на греха, но и въобще все още не осъзнава, че живее. То може да остане съвсем само на тази грешна земя. Баща му е войник, той може да бъде убит; майка му е отчаяна, тя може да умре. Обещайте ми, че докато сте жив, детето ми няма да бъде сираче.
Не взимам със себе си нито един дукат от парите, вложени в банката Бекер. Трябва ли да Ви казвам, че съм напълно невинна за смъртта им и бих понесла всякакви мъчения, без да промълвя и дума в тяхна вреда! Дайте колкото сметнете за необходимо от тези пари на детето, което Ви завещавам.
След като Ви разказах всичко това, можете да ми вярвате, обожаеми татко мой, че съм казала всичко, че няма какво повече да Ви изповядам. Душата ми е препълнена, главата ми се пръска. Пиша Ви, а ми се струва, че Ви виждам отново, и отново преживявам в сърцето си тези осемнадесет години, през които Вие проявихте такава добрина към мен. Аз простирам към Вас ръце, като към Господ Бог, комуто се кланят, не изпълняват заветите му, но все пак се стремят с цялата си душа към него. О, защо не сте тук, а на двеста левги от мен! Чувствувам, че бих се хвърлила в краката Ви, а после бих се притиснала до сърцето Ви и нищо не би могло да ме откъсне от него.
Но каквото и да твори Господ, го твори за наше благо. В очите на хората аз съм сега не само неблагодарна съпруга, но и метежница и ще трябва да плащам едновременно и за това, че е погубено Вашето щастие и за това, че е поставена под съмнение Вашата вярност към краля. Моето отпътуване ще Ви послужи за оправдание, моето бягство Ви оневинява и Вие трябва да кажете: «Нищо чудно, че след като измени на съпруга си, тя предаде и своя монарх».
Сбогом, приятелю мой, сбогом, татко! Ако поискате да си представите моите страдания, спомнете си колко страдахте Вие самият. Вие изпитвате само болка, а аз угризения на съвестта. Сбогом, ако искате да ме забравите и ако вече не съм Ви нужна! Но в случай, че някога все пак Ви потрябвам — довиждане!
Ваша престъпна, но никога не изгубила вярата си във Вашето милосърдие дъщеря
Луиза тъкмо дописваше последните редове, когато влезе Салвато. Като чу стъпките му тя се обърна и му протегна писмото. Но той забеляза, че хартията е мокра от сълзи и разбра, колко тежко ще й бъде ако започне да го чете и отстрани ръката й.
— Благодаря, любими, — въздъхна облекчено младата жена.
После сгъна писмото, запечата го и написа адреса.
— А сега, как да го изпратим на кавалера? Нали той трябва да го получи лично.
— Много просто, — отвърна Салвато. — Комендантът Маса има пропуск. Ще му го заема и сам ще отнеса писмото на кардинала с молба да го препрати в Палермо, като му обясня колко е важно то да стигне до адресата си.
Присъствието на Салвато беше необходимо за Луиза като въздуха. Докато той беше до нея, гласът му успяваше да прогони обграждащите я призраци. Но, по нейните думи, извънредно важно беше писмото да стигне до кавалера. Затова трябваше временно да се разделят.
Салвато скочи на седлото. Освен пропуска, Маса му даде и човек, който да носи пред него бяло знаме, така че младият генерал стигна до квартирата на кардинала без никакви произшествия.
Руфо още не беше си легнал и веднага прие Салвато. Това име му беше познато, той знаеше какви чудеса от храброст беше показал младият човек по време на обсадата. Кардиналът сам беше храбър и уважаваше храбреците.
Като изложи причината за посещението си, Салвато добави, че е пожелал да се яви лично не само заради безопасността на писмото, но и за да се запознае с необикновения човек, успял да възстанови монархията. Макар да счита реставрацията за зло, той все пак не може да не признае, че в ролята си на победител кардиналът беше проявил умереност и условията за мир бяха твърде великодушни.