Руфо изслуша със задоволство тези комплименти, които видимо ласкаеха самолюбието му и погледна донесеното писмо. Като видя адреса, той неволно потръпна:
— Това да не би да е жената на кавалера?
— Да, ваше високопреосвещенство.
— Интересува ли ви тази дама?
Салвато не можа да сдържи жеста на изумление.
— О, питам не само от любопитство, — продължи кардиналът, — И сега ще се убедите в това. Аз съм свещеник и поверената ми тайна ще бъде запазена така свято както на изповед.
— Да, Ваше преосвещенство. Интересува ме извънредно много.
— В такъв случай, господин Салвато, позволете ми в знак на възхищение от вашата храброст, да ви прошепна, че интересуващата ви особа е жестоко компрометирана и че ако се намира в града и не влиза в условията на договора за капитулацията на фортовете, трябва незабавно да я изпратите в замъка Уово или в Новия замък и на всяка цена да отбележите пристигането й там със задна дата.
— А ако тя влиза в условията на капитулацията, трябва ли да се боим от нещо?
— Не. Подписът ми ще й послужи, надявам се, за достатъчна охрана. Но все пак, вземете мерки да се качи на кораба една от първите. Преследва я твърде могъща особа, която желае смъртта й.
Салвато пребледня като платно.
— Синьора Сан Феличе не е напускала Новия замък от самото начало на обсадата. Следователно, условията на договора я засягат, — произнесе той. — Но аз, все пак, съм ви твърде признателен, господин кардинал, за вашия съвет и наистина ще се възползувам от него.
Той се поклони и се канеше да излезе, когато кардиналът сложи ръка на рамото му.
— Още една дума.
— Слушам, ваше високопреосвещенство.
Беше ясно, че кардиналът иска да му каже още нещо, но се колебаеше и в душата му се водеше жестока борба. Най-после, първият порив надделя.
— Във вашите редици има човек, който не ми е приятел, но го уважавам за неговата храброст и ум. Бих искал да го спася.
— На смърт ли е осъден?
— Както и съпругата на кавалера Сан Феличе.
Салвато почувствува как по челото му избива студена пот.
— От една и съща особа ли? — едва промълви той.
— Да.
— И тази особа е твърде могъща?
— Нима казах твърде могъща? Би трябвало да кажа всемогъща.
— Кажете ми името на човека, комуто сте оказали честта на своето уважение и когото взимате под свое покровителство?
— Франческо Карачиоло.
— И какво трябва да му кажа?
— Каквото искате, но ви уверявам в едно: животът му няма да е в безопасност, докато не напусне пределите на кралството.
— Благодаря ви от негово име, ваше високопреосвещенство.
— Подобни тайни се доверяват сами на хора като вас, господин Салвато, които напълно разбират значението им и няма нужда да бъдат съветвани да мълчат.
Салвато се поклони.
— Имате ли още някакви указания?
— Само едно.
— Какво?
— Пазете се, генерале. Най-храбрите ми хора, които ви видяха на бойното поле, ви обвиняват в безразсъдна смелост. Писмото ви ще бъде доставено на кавалера Сан Феличе, давам ви дума.
Салвато разбра, че аудиенцията е приключила. Той се поклони, излезе и препусна обратно към Новия замък, потънал в дълбок размисъл.
Преди да стигне замъка той се спря до вълнолома, скочи в една лодка и заповяда да гребат към военното пристанище, където се намираше флотилията на Карачиоло.
Моряците се бяха разпръснали. На борда оставаха само няколко човека от тези, които напускат кораба само в краен случай. Салвато се приближи до канонерския шлюп, на който се намираше Карачиоло по време на сраженията от 13 юни. На палубата имаше само трима човека и сред тях боцманът, стар моряк, участвувал в цялата кампания под командата на адмирала. Салвато го разпита. Оказа се, че Карачиоло, виждайки, че кардиналът не влиза в преки преговори с него и че не го включва в условията за капитулацията на фортовете, рано сутринта се преоблякъл в селски дрехи и слязъл на брега. При това казал да не се безпокоят за него, защото до напускане на кралството щял да намери убежище при един от служителите си, в чиято преданост не се съмнявал.
Салвато се върна в Новия замък, изкачи се при Луиза и я намери седнала до масата в същата поза, в каквато я беше оставил.
LXXV
АНГЛИЙСКИЯТ ФЛОТ
Читателят помни, че неаполитанските изгнаници, тези които считаха заточението за по-безопасно от оставането в града, трябваше да се качат на корабите за Тулон сутринта на 24 юни. Действително, през цялата нощ на 23 срещу 24-ти малкият флот от тартани, фелуки и баланчели, натоварени с провизии се събираше в пристанището. Но вятърът беше източен и те не можеха да излязат в открито море. Още на разсъмване бегълците се струпаха по кулите на Новия замък в очакване на попътен вятър и сигнал за качване на корабите. Роднините и приятелите се бяха стълпили на крайбрежната улица и махаха с кърпичките си на отпътуващите. Сред движещите се ръце можеше да се различи една група от неподвижни фигури. Тези хора не махаха никому, макар че един от тях явно търсеше някого в тълпата на брега. Това бяха Луиза, Салвато и Микеле.