Салвато и Луиза стояха рамо до рамо, — те, изглежда, бяха сами в целия свят, не виждаха никого около себе си и като че ли нямаха общо с гъмжащата на брега тълпа. Микеле пък търсеше две жени: майка си и Асунта. След известно време той откри старицата, но Асунта не се виждаше никъде, дали защото братята и баща й бяха попречили да дойде на тази последна среща, или защото мъката й беше толкова силна, че тя се боеше да погледне за последен път Микеле. Така че острият му взор напразно проследяваше къщите до самата улица Пилиеро и Имакотела.
Но внезапно вниманието му, както и вниманието на останалите зрители, беше откъснато от така притегателната за него посока и привлечено в открито море. На далечния хоризонт, зад острова Капри, се показаха многочислени платна. Гонени от попътния вятър, те бързо се приближаваха и нарастваха с всяка минута.
Първата мисъл на нещастните бегълци беше, че на помощ на Неапол идва френско-испанският флот и те почти съжалиха че са побързали да подпишат мирния договор. Обаче, никой не посмя да намекне за анулирането му. Впрочем, може би такава мисъл — нали и най-добрите умове понякога са подвластни на злото — беше се зародила и угаснала в нечия глава, без да намери словесното си изражение. Но безспорно с най-голямо безпокойство следеше приближаващите кораби кардинал Руфо. Сутринта той беше получил по суша две писма от краля и кралицата, някои места от които ще приведем по-долу. Читателите сами ще могат да се убедят, че след получаването им прелатът не можеше да остане спокоен.
„Палермо, 20 юни 1799 година.
Скъпи ми Наместнико!
Отговорете ми на един въпрос, който тежи като камък ма сърцето ми, въпреки че, откровено казано, го считам за невероятно. Тук се разпространяват слухове, че сте сключили мирен договор със замъците и че на основание на този договор всички метежници — дори Карачиоло, дори Мантоне — ще могат цели и невредими, да излязат от града и да заминат за Франция. Както сами разбирате, аз не вярвам на нито една дума от тези слухове. Щом Господ Бог ни дарява освобождение, би било безумие да подарим живота на тези бесни кучета, и особено на Карачиоло, който познава всички ъгли и ъгълчета на нашите брегове. Ах, ако можех да вляза в Неапол с обещаните ми дванадесет хиляди руски войници, на които този разбойник Тугут — нашият заклет враг, попречи да стигнат до Италия! Тогава щях да им покажа! Но славата за приключването на Великото дело остава за Вас и за Вашите храбри селяни, с помощта само на Господа Бога и безграничното му милосърдие.
А ето писмото на кралицата. Както и писмото на краля, в него се разпознава все същото лицемерие и същото упорство.
„Пиша на Ваше Високопреосвещенство, не всеки ден въпреки че именно такова е желанието на сърцето ми, което уважава неуморният Ви и тежък труд. Уверявам Ви в най-живата признателност за обещаното от Вас милосърдие и за призивите към послушание, на които не пожелаха да се подчинят упоритите патриоти. Това ме опечалява твърде много, поради бедствията, които произлязат от това упорство, но за Вас това трябва да става с всеки изминал ден все по-убедително доказателство, че с подобни хора не може да храните надежда за разкаянието им.
Може би, едновременно с това писмо, ще пристигне Нелсън с ескадрата си. Той ще заповяда на републиканците да се предадат без никакви условия. Говори се, че Карачиоло може да се изплъзне от ръцете ни. Това би ме огорчило твърде много, тъй като подобен пират би представлявал огромна опасност за свещената особа на Негово Величество. Затова бих желала този предател да бъде лишен от всяка възможност да върши злини.
Прекрасно разбирам, колко тягостни са за сърцето Ви всички ужаси, за които разказвате в писмото си от 17-ти. Но, според мен, ние направихме всичко възможно и проявяваме, може би, излишно милосърдие към метежниците. Влизайки в преговори с тях, ние само ще се унижим без никаква полза за нас. Повтарям Ви, можете да започнете преговори със замъка Сан Елмо, който се намира в ръцете на французите, но ако останалите два замъка не се предадат незабавно на Нелсън, при това без никакви условия, ще бъдат превзети със сила и ще си получат заслуженото.