— Добре, — каза Ема, като се надигна. Ще уредим сметките си, когато се върна.
И тя церемониално присви коляно пред кралицата.
— Вашата покорна служителка ще бъде готова, когато Ваше Величество заповяда.
— Не трябва да губим нито минута, обещах на този английски глупак да му дам отговор след един час.
— Ще се видим ли още веднъж с кралицата?
— Ще се сбогуваме с теб едва когато седнеш в лодката. Както беше предвидила Каролина, тя успя твърде лесно да убеди сър Уйлям да отнесе заповедта на адмирала и точно след час тя предложи на капитан Фут да приеме на борда на „Сихорс“ лорд Хамилтън и съпругата му. Сър Уйлям носеше писмените разпореждания, но истинските й заповеди беше получила между две целувки и трябваше да ги предаде на Нелсън по същия начин Ема Лайона.
Както беше обещала, кралицата се раздели с лейди Хамилтън едва на пристанището и махаше с кърпичката си докато нощния мрак не погълна кораба.
Ето така сър Уйлям Хамилтън и Ема Лайона се оказаха на борда на „Гръмовержец“.
По писмото, което беше получил кардиналът, читателят може да прецени, че прекрасната пратеничка беше изпълнила твърде успешно мисията си.
Като влезе в каютата на английския адмирал, Руфо бързо огледа намиращата се там двойка. Сър Уйлям седеше в креслото пред масата, на която имаше пера и хартия, а най-отго-ре бяха разпръснати късчетата от разкъсания договор за капитулацията. Ема Лайона лежеше на дивана и, тъй като времето беше горещо, си вееше с ветрило от паунови пера.
Нелсън влезе след кардинала, посочи едно кресло, а сам седна срещу него, на един оръдеен лафет, който войнствено украсяваше каютата. При вида на кардинала сър Уйлям стана, но Ема се ограничи само с леко кимване.
Въпреки оръдейните салюти приемът, оказан на кардинала от екипажа на кораба, беше толкова невежлив, че ако Руфо разбираше така добре езика на матросите, както литературния език на Поп и Милтън, той сигурно би се оплакал на адмирала за оскърблението на персоната си, тъй като най-невинната забележка на матросите, която Нелсън се престори, че не чува, беше: „Хвърлете във водата този папски омар!“
Руфо поздрави съпрузите с полулюбезна, полупрезрителна усмивка и се обърна към английския посланик.
— Сър Уйлям, радвам се да ви срещна тук, не само защото ще бъдете преводач между мен и милорд Нелсън, но и защото писмото, с което ме ощастливи Ваша светлост прави Вас и вашето правителството причастни към въпросите, които трябваше да решаваме.
Сър Уйлям се поклони.
— Благоволете, ваше високопреосвещенство, да кажете на милорд Нелсън това, което желаете, и за мен ще бъде чест да го преведа, колкото може по-точно, на негова милост.
— Ще отговоря, че ако милорд беше дошъл в Неаполитанския залив по-рано, той би бил по-добре осведомен за станалите тук събития, и вместо да изрази неодобрението си, би подписал договора за капитулация едновременно с мен.
Сър Уйлям преведе тези думи на Нелсън и той с усмивка поклати отрицателно глава. Този жест не се нуждаеше от превод. Руфо прехапа устни.
— Аз все пак продължавам да мисля, че някой е дал лош съвет на лорд Нелсън. Така или иначе, аз трябва да науча негова милост как се подписва капитулация.
— Научете ни, господин кардинал. Във всеки случай, това няма да ви затрудни, нали поучаването с думи и личен пример влиза в задълженията ви.
— Ще се постарая, — отвърна кардиналът с лека усмивка. — Макар, за голямо мое съжаление, да говоря с еретици, а това, сами разбирате, намалява наполовина изгледите ми за успех.
Сега беше ред на сър Уйлям да прехапе устни.
— Говорете, слушаме ви, — произнесе едва чуто той.
И кардиналът заговори на френски, — впрочем, разговорът и до сега се беше водил на същия език, — започна да разказва събитията от 13 и 14 юни. Той описа страшното сражение със Скипани, самоотвержената отбрана на абат Тоскано и неговите калабрийци, които бяха предпочели да взривят барутния погреб и да загинат, вместо да се предадат. Той с поразителна точност подреждаше събитията ден след ден, чак до смъртоносния излаз на 18 срещу 19-ти, когато републиканците бяха унищожили оръдията, избили да последния човек албанския батальон, засипали с трупове улица Толедо, а бяха изгубили едва дузина от своите. Той стигна до момента, когато беше разбрал, че е необходимо да даде почивка и да подпише примирие, тъй като едно ново поражение би отчаяло напълно санфедистите, а те, както той беше принуден да признае, бяха и без това, повече грабители, отколкото войници, и бойният им дух се изпаряваше твърде лесно. Кардиналът добави, че беше узнал от самия крал за пристигането в Средиземно море на френско-испанския флот и се опасявал да не би този флот да се насочи към Неапол, като по този начин Сложи край на цялото им дело. При вида на тази заплаха, той беше побързал да сключи примирието, тъй като желаеше да получи в свои ръце фортовете и да ги държи в бойна готовност за отбраната на пристанището. Най-после, завърши кардиналът, тъй като договорът за капитулацията беше сключен честно и доброволно от двете страни, то следваше клаузите да бъдат безпрекословно уважавани и да се действува по друг начин би било нарушение на човешките права.