Салвато наблюдаваше как лодката заобикаля носа на „Гръмовержец“, за да се залепи към великана откъм щирборда.
— Ако гледката ви е харесала, генерале, — прекъсна наблюденията му Руфо, — предайте на приятелите си какво сте видели и се опитайте да ги склоните да последват съвета ми. Надявам се, имате достатъчно красноречие и умение да убеждавате.
Салвато почтително се поклони на кардинала и стисна протегната му ръка. Но, вече на прага, младият човек възкликна:
— Ах, простете ми Ваше Високопреосвещенство, забравих да Ви докладвам за важната мисия, която ми бяхте възложили.
— Каква мисия?
— Адмирал Карачиоло…
— Да, вярно, — прекъсна го кардиналът нетърпеливо, което издаваше интереса му. — Говорете, слушам Ви.
— Адмирал Карачиоло не беше нито на корабите, нито в някой от замъците. Още сутринта той се е укрил у един от своите служители.
— Дано това да е истина! — въздъхна Руфо. — Защото попадне ли в ръцете на врага, смъртта му е предрешена. Казвам ви това, любезни генерале, защото ако имате някаква възможност да се свържете с него…
— Никаква.
— Тогава, да го пази Господ!
Този път Салвато окончателно се прости с кардинала и, съпроводен отново от де Чезаре, се завърна в Новия замък, където другарите му го чакаха с разбираемо нетърпение.
Ултиматум на кардинала постави Нелсън в твърде голямо затруднение. Английският адмирал разполагате със съвсем малък брой десантни части. Ако Руфо изпълнеше заплахата си и оттеглеше войската, Нелсън би се оказал безсилен, а това щеше да е особено позорно, след властния тон, който беше държал на кардинала. Затова, като прочете документа, адмиралът отговори уклончиво, че ще помисли и отпрати кавалера Мишеру без да му каже нищо определено. Както вече споменахме, освен наистина огромния си талант на моряк, във всичко останало Нелсън изобщо не блестеше. Отговорът: „Ще помисля“ в действителност означаваше: „Ще попитам моята Пития — Ема и моя оракул Хамилтън“.
Затова още преди Мишеру да е седнал в лодката, която трябваше да го откара на брега, Нелсън заповяда да повикат сър и лейди Хамилтън. След пет минути този смесен триумвират вече заседаваше в каютата на адмирала. Нелсън хранеше последна надежда: тъй като писмото беше написано на френски, а Мишеру беше принуден да го чете на английски, беше възможно преводачът да е предал друг смисъл на думите на кардинала, или да е направил някоя важна грешка в превода. Нелсън предаде ултиматума на сър Уйлям, за да го прочете и преведе отново. Но Мишеру за разлика от повечето преводачи беше необикновено точен. Така че, положението се стори на двойката Хамилтън също толкова сериозно, както и на адмирала.
Мъжете едновременно и с еднакво движение се обърнаха към лейди Хамилтън, изявителката на върховната воля: след като двете страни бяха предявили своите ултиматуми, трябваше да узнаят каква е последната дума на Каролина. Ема разбра мълчаливия въпрос.
— Да се скъса подписаният договор, — отвърна тя. — А когато това стане, да се подчинят метежниците със сила, ако не се предадат доброволно.
— Готов съм да се подчиня, — каза Нелсън, — но ако остана само със собствените си сили, ще мога да разчитам единствено на своята преданост, без да гарантирам, че тази преданост ще доведе до постигането на посочената от кралицата цел.
— Милорд, милорд! — упрекна го Ема.
— Намерете средство и аз веднага ще го използвам.
Сър Уйлям се замисли. Постепенно лицето му започна да се прояснява: беше намерил средство.
Оставаме на съда на потомството адмирала, министъра и фаворитката, които не се колебаеха, дали заради задоволяване на личното отмъщение, или за удовлетворение омразата на кралската двойка, да се възползуват от позорната уловка.
Когато сър Уйлям изложи плана си, Ема го одобри, а Нелсън се зае с изпълнението му. Лорд Хамилтън написа на кардинала писмо, което привеждаме дословно. Вероятно, било е съставено през нощта, след визитата на Мишеру, тъй като датата му е от следващия ден.
„На борда на «Гръмовержец» в залива на Неапол.
Ваше Високопреосвещенство!
Милорд Нелсън ме моли да Ви уведомя, че е решил да не предприема нищо, което би могло да наруши примирието, сключено от Ваше Високопреосвещенство със замъците на Неапол.
Писмото, както обикновено, отнесоха Тръбридж и Бол. Кардиналът прочете посланието и остана твърде доволен от удържаната победа. Но тъй като се боеше да не би писмото да съдържа някакъв смисъл, някаква клопка, той попита английските офицери нямат ли да му предадат нещо устно.
— Заповядаха ни, отвърна Тръбридж, — да потвърдим от името на адмирала всичко, което е написал английският посланик.