— Това, което може да очаква комендантът на непристъпна крепост: чакам да ми направят предложение.
Николино взе тези думи за това, което те означаваха в действителност: предложение за преговори.
Но той нямаше пълномощия да преговаря с коменданта от името на републиканците, в писмото му предлагаха само да изчака спокойно и, ако е възможно да подпомогне събитията, които трябваше да се случат между единадесет и дванадесет вечерта.
Можеше ли да знае, че това, за което биха се договорили с коменданта, би помогнало главно на републиканците?
Затова Николино замълча. Като видя това, Роберто Бранди за трети или четвърти път обиколи, подсвирквайки си, всички постове и заповяда на часовите да удвоят бдителността, а на артилеристите да стоят до оръдията с готови фитили.
X
КАК ФРЕНСКОТО ЗНАМЕ СЕ ПОЯВИ НАД ЗАМЪКА САН ЕЛМО
Николино мълчаливо слушаше как комендантът отдаваше заповедите си достатъчно високо, за да може пленникът да ги чуе.
Усилването на охраната го тревожеше. Но Николино познаваше благоразумието и мъжеството на тези, които му бяха пратили писмото, и разчиташе на тях.
Бяха му дали да разбере съвсем ясно, че растящите знаци на внимание имат за единствена цел да доведат до някакво предложение, или да го заставят сам да направи такова.
Времето минаваше, но в отношенията между коменданта и пленника не настъпиха никакви промени; само, като че ли от разсеяност, Бранди го остави на стената. Удари десет часа. Беше настъпило времето архиепископът да изпълни заповедта на Молитерно — да удари всички камбани.
При последният удар на часовника камбанариите на Неапол се затресоха от мощния звън.
Николино беше готов за всичко, но не и за такъв концерт, комендантът изглежда, също не беше подготвен. Невъобразимият шум го накара да се приближи да пленника си и да го изгледа с учудване.
— Да, разбирам ви, — каза Николино. — Питате ме какво означава тази ужасна вечерня. А току що аз самият смятах да ви задам съшия въпрос. Значи, не знаете?
— Понятие си нямам. А вие?
— И аз също.
— Да си обещаем тогава, че първият, който узнае нещо за това, ще го съобщи на другия.
— Съгласен съм.
— Това е непонятно, но твърде интересно. Често съм плащал не малки суми, за да наблюдавам в театър Сан Карло зрелища, далеч не толкова интересни.
А зрелището ставаше все по занимателно. Спрени посред адските си развлечения от глас, идващ, както им се беше сторило, от небето, ладзароните, които лошо разбираха божествения език, се спуснаха към катедралата да търсят обяснение.
Споменахме вече какво намериха там: великолепно осветената стара църква, мощите на Сан Дженаро на олтара, кардинала — епископ в парадни одежди, най-после, Рока Романа и Молитерно, облечени като покаяници, боси, в раса, с въжета на шията.
Двамата зрители — човек можеше да си помисли, че зрелището е замислено специално за тях, — видяха странната процесия, излизаща от катедралата, и чуха плача и виковете на молещите се. Факлите бяха толкова много, а светлината им-толкова ярка, че през далекогледа на коменданта, Николино позна под балдахина архиепископа, който носеше светите дарове, видя От двете му страни монасите, носещи главата и съда с кръвта на Сан Дженаро, и, зад всичко, Молитерно и Рока Романа в странните им одеяния, които не носеха нищо, като четвъртия офицер на Малбрук, или, по-скоро, носеха най-тежкия товар — греховете на народа.
Николино позна брат си, скептик като него самия, и Молитерно, също такъв скептик като брат му. И въпреки че в момента го занимаваха сериозни мисли, той не можа да не прихне при вида на тези двама покаяници.
„Какво означаваше тази комедия? С каква цел я разиграваха?“ Това Николино не можеше да разбере. Може би обяснението се криеше в особеното, характерно само за Неапол, преплитане на смешното и святото? Все пак, в дванадесет всичко щеше да му стане ясно.
Роберто Бранди, който не очакваше никакви разяснения, изглеждаше по-обезпокоен и нетърпелив от своя пленник: той също така добре познаваше неаполитанците и затова се питаше: не се ли крие зад този религиозен фарс някаква клопка?
Николино и комендантът с голям интерес следяха хода на процесията, докато тя не се завърна обратно в храма. Шумът постепенно утихна, факлите угаснаха, и всичко потъна в мрак и тишина.
Няколко къщи, овладяни от огъня, продължаваха да горят, но никой не се опитваше да гаси пожара.
Удари единадесет.
— Предполагам, че представлението е приключило, — каза Николино, който искаше вече да се върне в килията си, за да изпълни получените указания. — Какво ще кажете, скъпи коменданте?