— Как се казва той?
— Милорд Нелсън.
— Охо! Чувал съм от адмирала, че Нелсън е най-заклетият му враг.
— Вярно е. Ето защо ви обещавам, че милорд няма да се скъпи.
— Значи ви е изпратил адмирал Нелсън?
— Някой, който стои по-високо.
— Какво пък, — каза фермерът. — Правилно казахте, че се разбираме добре. Да вървим.
И двамата достойни приятели продължиха пътя си към Неапол.
LXXXI
В ИМЕТО НА ХОРАС НЕЛСЪН
Следствие от срещата, която имаше Нелсън с фермера и Шипионе Ламара, беше бележката на сър Уйлям Хамилтън до сър Джон Ектън:
„Карачиоло и една дузина от тези подли метежници скоро ще бъдат в ръцете на милорд Нелсън.“
„Дузина подли метежници“ — както видяхме в писмото на д’Албанезе до кардинала, беше прехвърлена на борда на „Гръмовержец“. Това бяха Мантоне, Маса, Басети, Доменико Чирило, Ерколя, д’Аниезе, Борто, Пияти, Пагано, Конфорти, Бафи и Веласко.
Карачиоло трябваше да бъде заловен на 29-ти сутринта.
През нощта шестима матроси, преоблечени в селски дрехи и въоръжени до зъби, слязоха на брега при Гранатело и Шипионе Ламара ги поведе към Калвецано, където пристигнаха около три сутринта.
Фермерът ги очакваше, а Карачиоло, на когото беше донесъл най-успокоителни вести от Неапол, вече спеше, заслепен от доверчивостта, която, за нещастие, честните хора винаги проявяват към мошениците.
Сабята на адмирала беше поставена до леглото. Пистолетите лежаха на нощната масичка; но матросите, предупредени от фермера, нахълтаха в стаята и веднага взеха оръжието. Като видя, че е попаднал в капан и че съпротивата е безполезна, Карачиоло вдигна глава и сам протегна ръце, които завързаха с въжета. Той беше искал да избегне смъртта, докато тя беше далеч, но щом я почувствува до себе си, беше готов спокойно да я посрещне.
До външната врата ги чакаше изплетена от пръти каруца, запретната с два коня. Адмиралът и войниците седнаха в нея. Шипионе хвана поводите.
Предателят стоеше встрани и не се показваше. Той се беше спазарил скъпо за своето предателство, получи половината предварително, а сега, след предаването на господаря си, го чакаше втората половина.
Към седем часа сутринта пристигнаха в Гранатело. Пленникът беше прехвърлен в лодката, шестимата селяни отново се превърнаха в матроси, хванаха веслата и загребаха към „Гръмовержец“.
Нелсън още от ранни зори стоеше на палубата с далекоглед в ръка и не откъсваше поглед от Гранатело. Той видя как лодката се отдели от брега, но поради голямото разстояние не можа да различи седящите в нея.
След малко над трапа, който водеше към горната палуба се показа една прекрасна главичка и Ема стъпи на дъсчения под на палубата, толкова елегантно, сякаш се появяваше в бална зала. Тя се приближи до адмирала и се облегна на ръката му. Въпреки обичайната си леност, която обикновено я задържаше в леглото до обяд, днес тя беше станала още на разсъмване, в очакване на важното събитие.
— Е? — попита английската сирена.
Нелсън мълчаливо посочи приближаващата се лодка, като предполагаше, че е тази, която очаква, тъй като хората в нея гребяха право към кораба.
— Къде е сър Уйлям? — попита той.
— На мен ли задавате този въпрос? — засмя се Ема.
Нелсън също се засмя, а после се обърна към младия офицер, който стоеше наблизо, и към когото, изглежда, изпитваше лична симпатия.
— Паркинсън, постарайте се да откриете сър Уйлям и му предайде, че лодката, която очакваме, вече се вижда.
Младият човек отдаде чест и тръгна да търси посланика. Няколкото минути, които му потрябваха, за да намери сър Уйлям и да доведе на палубата, бяха достатъчни, за да разсеят съмненията на Нелсън. Хората на веслата гребяха твърде сръчно за селяни, а освен това, на носа на лодката стоеше някакъв човек, в когото адмиралът позна Шипионе Ламара, и тържествуващо размахаше ръце.
Паркинсън беше заварил сър Уйлям да пише писмо до генерал Ектън, но посланикът веднага остави листа и побърза да се присъедини към Нелсън и жена си.
Прекъснатото писмо остана да лежи на масата и като още едно доказателство за цялата добросъвестност на нашия труд, ние ще запознаем читателите с началото му, а по-късно ще им представим и продължението.
„На борда на «Гръмовержец», 29-ти юни 1799 година.
Милостиви господине!
Получих от Ваша светлост три писма и бях твърде щастлив да узная, че взетите от лорд Нелсън и от мен мерки, са получили одобрението на техни величества. Кардиналът, все още упорства в нежеланието си да действува заедно с нас и не иска да се намесва в предаването на замъка Сан Елмо. За да разговаря с Нелсън, той изпрати на свое място херцог дела Саландра. Капитан Тръбридж ще командва английските войски и руските части, вие ще докарате няколко добри оръдия, а херцог Саландра ще бъде главнокомандуващ. Тръбридж няма нищо против това.