Това решение беше представено на милорд Нелсън, който одобри присъдата и заповяда тя да се изпълни още същия ден, в пет часа след обед: да се обеси осъденият на фок-мачтата и тялото му да виси до залез слънце, след което въжето да бъде прерязано и тялото хвърлено в морето.
Получих тази заповед днес на обяд. В дванадесет и половина престъпникът беше отведен на борда на «Минерва» и оставен в корабния параклис, а в пет присъдата беше приведена в изпълнение, съгласно получената заповед.
Изпълнявайки дълга си, аз бързам да направя това съобщение на Ваше Високопреосвещенство и имам честта да оставам Ваш най-почтителен и покорен слуга, граф Турн.“
Поразен, Руфо два пъти прочете последното изречение. Беше ли това изпълнение на дълга, или просто чудовищно издевателство? Във всеки случай, това беше предизвикателство, което той видя и голяма доза оскърбление.
Нали само той в качеството си на генерален наместник, на „второто аз“ на краля, имаше право да решава въпроса за живота и смъртта на поданиците на Кралството на двете Сицилии. Как се случи така, че този неканен гост, този чужденец, този англичанин в самото сърце на неаполското пристанище, пред очите му, явно от желание да го унижи, — след като беше нарушил договора за капитулацията, след като с недостойната си уловка беше заплашил с оръдията си тартаните с патриотите, — беше осъдил на смърт, при това позорна, един неаполитански княз с по-високо обществено положение от него самия и равен му по ранг? Кой беше дал на този самозван съдия такава огромна власт? Така или иначе, след като властта беше дадена на друго лице, неговата собствена власт ставаше недействителна.
Наистина, Прочида беше осеяна с бесилки, но той нямаше нищо общо с островите. Те бяха отвоювани от англичаните. Той не беше сключвал договор с островите. Най-после, Спечале — палачът на Прочида, беше сицилийски съдия, когото беше изпратил сам кралят и следователно, произнасяше присъдите си законно, от името на краля. Но Нелсън, поданик на неговото величество Джордж III, не можеше да произнася обвинителни присъди в името на негово величество Фердинанд IV краля на Двете Сицилии.
Руфо обхвана главата си с ръце. Всичко, което току-що казахме, трескаво закипя и се заблъска в мозъка му. Най-после решението беше взето. Той взе перото и написа:
„До Негово Величество краля на Двете Сицилии.
Господарю!
Делото за възстановяването на Ваше Величество на престола е завършено и аз благославям за това Господа Бога. Но това възстановяване беше следствие на тежък труд и продължителни усилия.
Причината, която ме подтикна да взема в едната ръка кръста, а в другата меча, вече не съществува. Затова мога, длъжен съм да се върна в тази неизвестност, от която излязох само поради убеждението, че ще послужа на делото Божие и с надеждата, че ще бъда полезен на моя крал.
При това, отслабването на моите телесни и духовни сили също би ме подтикнало кьм такава крачка, дори и да не ме принуждаваше затова повелята на съвестта.
Затова имам честта най-покорно да моля Ваше Величество да благоволи да приеме оставката ми.
Оставам с най-дълбоко почитание,
Писмото на кардинала още не беше стигнало в Палермо, когато кардиналът получи разпореждане да публикува нотата на Нелсън, в която английският адмирал даваше двадесет и четири часа на републиканците, които живееха в града, и четиридесет и осем на тези от околностите на Неапол, за да се явят доброволно и да се предадат на милостта на краля.
Кардиналът веднага позна нотата, която веднъж беше отказал да отпечата. Като всичко, излязло под перото на английския адмирал, тя беше отбелязана с печата на грубостта и насилието. Като четеше документа, Руфо помисли, че е постъпил съвсем правилно, като е подал оставката си.
Но на трети юли той получи писмо от кралицата, която отказваше да я приеме.
„Аз получих и с най-голям интерес и внимание прочетох посланието на Ваше Високопреосвещенство от двадесет и девети юни. Няма такива думи, които биха могли да изразят дълбоката благодарност, към Вас, която завинаги ще изпълва сърцето ми.
Премислих всичко, което пишете за Вашата оставка и желанието да си отдъхнете. На мен по-добре от когото и да било е известно колко примамлив е покоят и колко скъпоценен става безметежният живот след всички вълнения и прояви на неблагодарност, които влече след себе си стореното добро. Ваше Високопреосвещенство изпитва това едва от няколко месеца; помислете колко трябва да съм уморена аз, която изпитвам цели двадесет години! Не, каквото и да казвате, аз не мога да повярвам в отслабването на Вашия дух и тяло. Каквото и да е отвращението от по-нататъшната служба, забележителните Ви дела и целият ред адресирани до мен писма, в които личи такава острота на ума и такъв безграничен талант, свидетелствуват, напротив, за неизчерпаеми сили и безкрайни способности. На мен не само не ми подобава да приема съдбоносната оставка на Ваше Високопреосвещенство, за която ме молите в минута на временна умора, а напротив, трябва да подкрепя Вашето старание, Вашия ум и сърце, за да можете да завършите и укрепите толкова славно започнатото от Вас дело и да го продължите, като възстановите реда в Неапол на здрава и непоклатима основа, за да може от ужасното нещастие, което Ви е сполетяло, да се роди благоденствие и по-добро бъдеше, на които всемогъщият гений на Ваше Високопреосвещенство ме вдъхновява да се надявам.