— Струва ми се, любезни полковник, че е излишно да ви казвам защо сме дошли тук, — обърна се Салвато към спътника си.
— Предполагам, за да търсим някакво заровено съкровище?
— Познахте. Само че, не си струва да го наричаме съкровище. Но, бъдете спокоен, — добави той с усмивка, — ще ми стигне, за да се разплатя с вас.
Младият човек пристъпи към лавровото дърво и започна да копае с лопатата. Межан следеше с алчен поглед всяко негово движение. След пет минути лопатата удари в нещо твърдо.
— Тук е! — извика с облекчение Межан.
— Никога ли не сте чували, полковник, че добрите духове винаги пазят съкровищата? — усмихна се Салвато.
— Чувал съм, — възрази Межан, — само че не вярвам на всичко, което ми разказват… Но тихо! Дочух някакъв шум.
Двамата се заслушаха. След няколко секунди Салвато каза:
— Някаква каруца отива към пещера Поцуоли.
Той коленичи и започна да разравя пръстта с ръце.
— Странно, струва ми се, че това е съвсем прясно нахвърлена пръст.
— Е-е! Какви са тези глупави шеги? — измърмори полковникът.
— Не се шегувам, — възрази Салвато, като извади кутията. — Празна е.
И той неволно потръпна. Много добре познаваше Межан и знаеше, че няма да получи пощада, а и не му се искаше да го моли.
— Чудно, — каза Межан. — Взели са парите, а са оставили кутията. Разклатете я. Може би ще звънне нещо.
— Безполезно е! По теглото й чувствувам, че е празна. Но, все пак, да влезем в Колумбария и да я отворим.
— Имате ли ключ?
— Затваря се с таен механизъм.
Влязоха в гробницата, Межан извади от джоба си таен фенер и го запали. Салвато натисна пружинката и кутията се отвори. Вместо злато в нея лежеше сгънат лист хартия. Салвато и Межан извикаха едновременно:
— Писмо!
— Разбирам, — промълви младият човек.
— Какво? Намерихте ли златото? — живо попита полковникът.
— Не, но то не е изгубено.
И като разгъна бележката Салвато прочете при светлината на фенера:
„Според твоите разпореждания, аз дойдох през нощта на 27 срещу 28, взех златото, което беше в кутията, и я оставих на същото място с тази бележка.
— През нощта на 27 срещу 28! — възкликна Межан.
— Да. Ако бяхме дошли миналата нощ, щяхме да го вземем ние.
— Да не искате да кажете, че вината е моя? — възрази полковникът.
— Не. В края на краищата, бедата не е толкова голяма, колкото мислех. А може би, няма никаква беда.
— Познавате ли брат Джузепе?
— Да.
— Сигурен ли сте в него?
— Повече, отколкото в самия себе си.
— И знаете къде да го намерите?
— Дори няма да се наложи да го търсим.
— Как ще постъпим?
— Нашите условия остават в сила.
— А двадесетте хиляди франка?
— Просто ще ги вземем от друго място.
— Кога?
— Утре.
— Уверен ли сте?
— Надявам се.
— А ако грешите?
— Тогава ще кажа, както привържениците на Мохамед: „Такава е волята Божия!“
Межан изтри с ръка потта от челото си. Салвато, който само за миг беше изгубил спокойствието си, забеляза тревогата на полковника и каза:
— А сега трябва да оставим кутията на мястото й и да се върнем в замъка.
— С празни ръце? — жално промълви полковникът.
— Аз не се връщам с празни ръце, тъй като имам писмо.
— Каква сума имаше в кутията?
— Сто двадесет и пет хиляди франка, — отвърна Салвато, след като остави кутията на предишното място и утъпка земята с крака.
— Значи, според вас, това писмо струва сто двадесет и пет хиляди франка?
— То струва толкова, колкото струва за сина увереността в бащината любов… Но, да се върнем в замъка, любезни ми полковник. Елате при мен утре в десет.
— Защо?
— За да получите от Луиза чек за двадесет хиляди франка, който ще предявите в най-голяма банкерска къща в Неапол.
— Вие предполагате, че в Неапол в настоящия момент ще се намери банка, която да изплати чек за двадесет хиляди франка?
— Уверен съм в това.
— А аз се съмнявам. Банкерите не са толкова глупаци, че да плащат по време на революция.
— Ще видите, че тези банкери, ще бъдат толкова глупави да платят дори по време на революция. За това има две причини: първо, те са честни хора…
— А второ?
— Те са мъртви.
— Значи говорите за банката Бекер?
— Именно.