Дори самият Фердинанд, свикнал с разкошните празненства в кралския дворец, във вила „Фаворите“ и Казерта, като стъпи в тази импровизирана банкетна зала, неволно извика от възхищение. Такива чудеса и вълшебства не познаваха дори дворците на Армида, възпети в поемата на Тасо.
Кралят зае мястото си на масата и посочи стола вдясно от себе си на Ема Лайона, вляво на Нелсън, а сър Уйлям седна срещу него. Останалите гости се разположиха според етикета — на по-голямо, или по-малко разстояние от краля.
Когато всички седнаха, Фердинанд изгледа двойния ред сътрапезници. Може би той си помисли, че този, който имаше най-голямо право да седне на празничната маса, отсъстваше, дори беше отхвърлен и кралят си прошепна името на кардинал Руфо. Но кралят не беше човек, който да задържи дълго добрата мисъл, ако тя носеше след себе си упрек в неблагодарност. Той тръсна глава, сви устни в привичната му хитра усмивка и така, както при завръщането в Казерта, след бягството от Рим, той казваше: „Тук сме по-добре, отколкото на пътя за Албана!“ — така и сега кралят потри ръце и изрече следното съждение: „Тук сме по-добре, отколкото по пътя за Палермо!“
Бледото болезнено лице на Нелсън почервеня. Той си спомни за Карачиоло, за тържеството на неаполитанския адмирал по време на този преход, за това какво оскърбление му нанесе той, като се яви като лоцман на борда на кораба му и прекара „Вангуард“ между подводните камъни, които преграждаха входа към пристанището на Палермо, там, където самият той, не привикнал към тези опасни брегове, не беше се решил да мине. Единственото око на Нелсън се възпламени, но устните му веднага се изкривиха в усмивка на удовлетворена жажда за мъст. Лоцманът беше изчезнал в океана, където няма никакви пристанища!
Към края на вечерята оркестърът засвири „Боже пази краля!“ и Нелсън с непоколебимата английска гордост, която не признаваше никакви условности, и без да се смущава от това, че седи на масата на един друг монарх, провъзгласи наздравица за крал Джордж. Отговор на този тост беше оглушителното „ура!“ на английските офицери, които седяха на масата и английските матроси по реите. Оръдията от втора батарея дадоха залп.
Фердинанд, който скриваше зад вулгарните си привичен превъзходното познаване на етикета и, главно, голямото си пристрастие към него, прехапа устните си до кръв. След пет минути сър Уйлям на свой ред вдигна тост — този път за здравето на крал Фердинанд. Раздаде се същото гръмко „ура“ последвано от същия оръдеен залп. Но Фердинанд сметна, че редът все пак е нарушен, и че тостът в негова чест трябваше да бъде произнесен първи.
На околните лодки сигурно бяха чули ликуващите викове, затова кралят реши, че трябва да изрази своята благодарност не само на присъствуващите, но и на тези, които не бяха попаднали на празника, но все пак показваха не по-малка преданост, дори и зад борда на „Гръмовержец“. Той леко кимна в отговор на тоста на сър Уйлям, пресуши до половина чашата си и излезе на галерията, за да приветства тези, които от страх, низост или преданост бяха дошли да му изразят симпатиите си.
При появата на краля, гръмнаха викове ура, раздадоха се аплодисменти, човек имаше чувството, че възгласите „Да живее кралят!“ се издигнаха към небето от морските бездни. Фердинанд се поклони и поднесе ръка към устните си за въздушна целувка. Но изведнъж ръката му замръзна. Погледът му се втренчи в една точка, зениците му се разшириха от ужас, а косите му започнаха да се изправят. Сподавен вик на страх и изумление се откъсна от треперещите му устни. В този миг сред лодките настъпи объркване и те се отдръпнаха в страни, като оставиха пред Фердинанд празно пространство.