Английските офицери запляскаха с ръце и извикаха през смях:
— Браво, Хари!
Лодката тръгна обратно към кораба и беше превързана за бушприта.
Офицерите, които нямаха търпение да узнаят причината за странното явление, се струпаха на бака, докато гостите побегнаха по страничните трапове към лодките си, за да се отдалечат по-бързо от ужасното зрелище, в което според повечето от тях, се криеше нещо дяволско, най-малкото, свръхестествено.
Сър Уйлям обясни случилото се съвсем правдоподобно, като каза, че телата на удавниците след определено време се изпълват с въздух и вода и съвсем естествено изплуват на повърхността на морето. Но странно, удивително, загадъчно беше обстоятелството, че тялото на адмирала беше изплувало, въпреки привързаните към краката му топовни гюлета, — именно това изплаши краля толкова много.
Капитан Хари, от чийто рапорт черпим тези сведения, сам беше привързал гюлетата и заявява, че са тежали двеста и петдесет ливри.
Извикаха капелана на „Минерва“, същият, който беше подготвил Карачиоло за смъртта, и го попитаха какво да правят с тялото?
— Кралят знае ли? — попита капеланът.
— Кралят видя привидението един от първите.
— И какво каза?
— Беше толкова изплашен, че позволи да погребем трупа по християнски обичай.
— Какво пък, — каза капеланът, — трябва да изпълним волята на краля.
— Направете каквото трябва.
И след като възложиха всички грижи по погребението на капелана, престанаха да мислят за Карачиоло. Но скоро се появи помощ, за каквото капеланът не беше и помислил.
Тялото на адмирала все още беше облечено в селски дрехи, само палтото се търкаляше на дъното на прибралата го лодка. Капеланът седна на кърмата на същата лодка и започна да чете заупокойна молитва при светлината на привързания за прът фенер, макар че в тази прекрасна юлска нощ би му била достатъчна и лунната светлина. На разсъмване той видя, че към него се приближава рибарска лодка с двама гребци и някакъв монах. Той беше твърде висок и толкова уверено стоеше в тясната лодка, като че ли сам беше моряк. Вахтеният офицер веднага разбра, че ново пристигналите имат работа не на кораба, а на траурната лодка, и тъй като Нелсън беше разпоредил да не пречат на погребалната церемония, не им обърна никакво внимание.
И действително, гребците се прилепиха плътно до лодка-та-ковчег. Монахът размени няколко думи с капелана, разгледа около минута мъртвото тяло и по лицето му закапаха едри сълзи.
Капеланът се качи отново на борда на „Гръмовержец“ за да получи последни указания от Нелсън. Отговориха му, че може да прави с тялото каквото си иска. При това съобщение монахът взе тялото в могъщите си ръце и го пренесе в своята лодка. Капеланът го последва. След това, по даден от монаха знак гребците се насочиха към Санта Лучия — енорийската църква на Карачиоло.
Въпреки че кварталът Санта Лучия беше предимно роялистки, Карачиоло беше направил на хората толкова добрини, че всички го боготворяха. При това, в квартала Санта Лучия неаполитанският флот вербува най-добрите си матроси, а всички, които бяха служили под командата на адмирала, пазеха най-жив спомен за трите качества, необходими на човека, който ръководи други хора, и станали неразделна част от личността на самия Карачиоло: неговото мъжество, доброта и справедливост.
Ето защо, едва монахът размени няколко думи със срещнатите рибари, едва се беше разпространил слухът че тялото на адмирала ще бъде погребано тук, сред старите му приятели, и целият квартал забръмча като кошер, а жителите един след друг започнаха да предлагат домовете си, за да положат покойника до погребението.
Монахът избра една къща, която беше най-близо до лодката. Десетки ръце се протегнаха към тялото, но той както и преди го вдигна сам, премина със скъпоценния си товар площада, остави трупа на приготвеното за него ложе, а после пренесе и главата на покойника. Той поиска чаршаф за саван и след пет минути дотичаха двадесетина жени, които викаха в един глас:
— Той е мъченик! Вземете моя, това ще донесе щастие на дома ни!
Монахът избра най-хубавия, най-тънък чаршаф, благоговейно разсъблече тялото. Постави главата и два пъти обви покойника в този саван, през това време капеланът непрекъснато четеше молитви, жените стояха на колене около ложето на адмирала, а мъжете се бяха скупчили край вратите и на улицата пред къщата.
От съседния двор, където живееше един дърводелец, се чуваха удари на брадва: там набързо приготвяха ковчег. Той беше готов в девет часа. Монахът положи тялото в него, всички жени от околността донесоха лаврови клонки, каквито растяха във всяка градина, или цветя, каквито украсяваха всеки прозорец в Неапол, така че ковчегът съвсем се скри под купа зеленина. Тогава удариха камбаните на малката църква на Санта Лучия и под погребалния звън в къщата влязоха представителите на духовенството.