— Съдебният пристав от Викария, — обади се гласът от полумрака. — Изпраща ме държавният прокурор. Ако го накарате да ви чака, сърдете се на себе си.
— По-живо, свате, по-живо! — подкани го Басо Томео. — Изглежда, работата не търпи отлагане.
И той затананика една тарантела, която започваше с думите:
Имал Пулчинела три прасенца…
— Идвам веднага! — извика маестро Донато като стана от масата и се затича към вратата. — Вие имате право господине, сеньор Гуидобадди не е от тези, които обичат да чакат.
И без дори да сложи шапката си, маестро Донато закрачи бързо след съдебния пристав.
От улица Соспири до Викария не е далеч. Викария е старинният замък на Капуа. По време на неаполитанската революция той игра същата роля като Консиержри по време на френската: служеше за затвор на обвиняемите между присъдата и екзекуцията. Тук осъдените бяха затваряни в така наречената стая за молитви. Тя представляваше едно отделение от затвора и не беше използвана от времето на Емануеле Де Део, Галиани и Виталиани.
Прокурорът Гуидобадди огледа помещението и заповяда да го приведат в изправност. Трябваше да укрепят ключалките, катинарите и завишените в пода железни халки, да се убедят, че всичко е достатъчно здраво и надеждно. След това прокурорът реши да свърши всичко наведнъж и изпрати да повикат палача.
По време на нашето пребиваване в Неапол ние с благоговение посетихме тази стая, където всичко беше в предишния си вид, беше изчезнала само картината над големия олтар.
Помещението се намира в средата на затвора. За да попадне в него, човекът трябва да мине през три или четири решетъчни врати. Към олтара водят две стъпала. Светлина прониква през нисък прозорец на нивото на пода, заграден с двойна решетка. От тази стая по четири-пет стъпала се слиза в друга. Именно тук осъдените прекарваха последните часове от живота си.
Завинтените в пода железни халки показват местата, където затворниците са лежали на сламениците си през последната безсънна нощ. Към халките са билки приковани веригите им. На една стена все още се вижда голяма фреска с разпънатия Исус и коленичилата Мария.
Зад тази килия е разположен свързан с нея малък кабинет, който има и отделен вход. През него са пускали „белите покаяници“, които са поемали грижата да съпровождат осъдените, да ги ободряват и подкрепят в смъртния им час.
В братството „бианки“ влизат духовни и светски лица. Духовниците изповядват, опрощават греховете и дават причастие. С една дума, извършват всичко освен миропомазването. Нали то е предназначено за болните, а осъдените на смърт не са болни, писано им е да загинат от нещастен случай, така че миропомазването, което не е нищо друго, освен освещаване на агонията, не им се полага.
След като влязат в кабинета, където обличат дългите бели одежди, които им са спечелили прозвището „бианки“, покаяниците не се разделят с осъдения, докато тялото му не бъде пуснато в гроба. На ешафода те слагат ръката си на рамото му — жест, който означава, че той може да им излее душата си и палачът няма право да се докосне до него, докато „бианки“ не махне ръката си и не произнесе „Този човек ти принадлежи“.
За този последен етап от скръбния път на осъдените приставът беше довел маестро Донато. Палачът влезе във Викария, изкачи се по лявата стълба, която водеше към затвора, премина дългия коридор от килии, отвори една след друга две решетъчни врати, изкачи още една стълба, бутна още една решетка и се озова пред вратата на стаята за молитви. Той прекрачи прага. Стаята с олтара беше празна. Палачът влезе във втората и видя прокурора Гуидобадди, под чието наблюдение подсилваха вратата към кабинета на „бианки“, слагаха й две резета и три катинара. Маестро Донато спря на горното стъпало в почтително очакване. След минута прокурорът се огледа, видя този, който му трябваше, и произнесе:
— А, това сте Вие маестро Донато!
— На услугите на Ваша светлост, — отвърна палачът.
— Знаете ли, че ще трябва да извършим доста екзекуции?
— Знам, — потвърди Донато с гримаса, която трябваше да изобразява усмивка.
— Затова бих желал да се уговорим предварително за заплащането.
— Много е просто Ваша светлост, — безцеремонно отвърна палачът. — Получавам шестстотин дуката заплата и по десет дуката за всяка екзекуция.
— Много просто! Дявол да го вземе, колко сте чевръст. А, според мен, не е толкова просто.
— Защо? — попита Донато, който започваше да се безпокои.
— Защото, ако имаме, да предположим, четири хиляди екзекуции, по десет дуката за всяка, това са четиридесет хиляди дуката, без да се смята и заплатата ви. А това е два пъти повече, отколкото получава целият трибунал, от председателя до последния писар.