на 14-ти юли — Никола Карломаньо.
на Стария пазар:
на 20-ти юли — Андреа Виталиани.
В замъка Кармине:
на 3-ти август — Гаетано Роси.
Името на Доменико Перла не намерих никъде, освен в списъка на екзекутираните. И напразно се опитвах да открия кой е бил той и какво престъпление е извършил. Името му — последна неблагодарност на съдбата! — дори не е вписано в книгата на Банучи „Мъченици на италианската свобода“.
За втория — Трамаля, намерихме само думите: „Антонио Трамаля, офицер“.
Третият — Джузепе Лотела беше беден кръчмар, чието заведение се намираше до театъра на Флорентинците.
Четвъртият — Микеланджело Чиконе, е наш стар познат. Читателят си спомня свещеника-патриот, когото беше повикал Доменико Чирило, за да изповяда сбира на Каролина. Както вече казахме, беше се прославил със свободолюбивите си проповеди извън стените на църквата. Той беше разпоредил да издигнат амвони под всички дървета на Свободата и с кръст в ръка, от името на първия мъченик за свобода, какъвто трябваше да стане и той самият, разказваше на тълпата за мрачните ужаси на деспотизма и блестящия триумф на свободата, като търсеше опора в това, че Христос и апостолите винаги са отстоявали свободата и равенството.
Петият, Никола Карломаньо, беше комисар на Републиката. Когато го качиха на ешафода и започнаха да приготвят примката, той хвърли последен поглед към веселата тълпа, която се блъскаше наоколо, и извика:
— Глупав народе! Днес се развличаш със зрелището на моята смърт, но ще дойде ден, когато ще плачеш с горчиви сълзи, тъй като моята кръв ще падне на главите ви, а ако, за ваше щастие, вече сте мъртви, на главите на вашите деца!
Андреа Виталиани, шестият, беше красив и обаятелен младеж на двадесет и осем години (не трябва да го бъркаме с онзи мъченик за свободата, загинал на същия ешафод заедно с Емануеле Де Део и Галиани четири години по-рано). Когато го извеждаха от килията той каза на тъмничаря, като му предаде малкото пари, остана ли в него: „Предавам ти моите другари, нали ти също си човек, и може би някога ще бъдеш нещастен като тях“. И той с усмивка тръгна към ешафода и умря без да престане да се усмихва.
Седмият, Гаетано Роси, беше офицер, но го обесиха във вътрешния двор на форта Кармине и не знаем никакви подробности за смъртта му. Само в една библиотека бихме могли да намерим любопитни подробности за неизвестни смъртници — в архивите на братството „бианки“, но тъй като те са беззаветно предани на падналата династия, отказаха да ни предоставят каквито и да било сведения.
След като увиснаха тези седем тела, екзекуциите в Неапол бяха прекратени за цели единадесет дни. Може би, изчакваха новини от Франция.
Положението ни в Италия тогава съвсем не беше безнадеждно. След революцията от 20-ти прериял Шампионе, както вече казахме, отново оглави алпийската армия и постигна блестящи успехи. Така че, името на този френски генерал стана страшилище за Неапол: Шампионе толкова бързо се беше придвижил от Чивита Бекия до Капуа, че възникваше опасението той да се придвижи от Торино до Неапол за два пъти по дълго време. Започнаха дори да споменават името на Бонапарт.
Сама кралицата в едно от писмата си беше писала по повод на заплашващия Сицилия френски флот, че той, по всяка вероятност, ще отиде в Египет, за да вземе Бонапарт. Каролина беше права. Не само Директорията искаше да върне Наполеон, но и брат му Жозеф го беше уведомил писмено за положението в Италия и го молеше да побърза с завръщането си във Франция. Бонапарт получи писмото по време на обсадата на Сен Жан д’Акр от един грък на име Барбаки, който беше получил тридесет хиляди франка за това. Така че генералът получи писмото на брат си, което му даде първата идея за завръщане, през същото време, когато започна настъплението на реакцията през май 1799 година.
Всички тези обстоятелства, взети заедно, а също засилването на властта на кардинала в отсъствието на краля, бяха спрели шествието на смъртта. За Руфо беше най-тежко да допусне екзекуцията на тези хора, на които, според условията за капитулация, беше гарантирал живота. А сред тях бяха най-храбрите от храбрите, същият военачалник, който пред очите ни се катереше по градските стени на фамилното си владение със сабя в зъбите и знамето на независимостта в ръка, — с други думи, Еторе Карафа, който беше получил на времето писмо лично от кардинала с предложение да се предаде.
Но по време на кратката почивка за палача и жертвите му се получи ново послание от краля, което ние предаваме с цялото му простодушие:
„Палермо, 10 август 1799 година.
Прелюбезни ми кардинале!
Получих писмото Ви, което извънредно много ме зарадва с новината, че в Неапол цари мир и спокойствие. Одобрявам, че не сте позволили на Фра Дяволо да влезе в Гайета. Но, макар да съм съгласен с Вас, че той е само главатар на разбойническа шайка, все пак не мога да не призная, че сме му задължени твърде много. Така че, за да можем да го използуваме и в бъдеще, нека се постараем да не го обиждаме. Но през същото време да го убедим, че и той самият трябва да прояви сдържаност и да не позволи на хората си да своеволничат, ако иска да запази цената си в моите очи.
А сега за нещо друго. Когато превзе Пескара, той изпрати при мен адютанта си с известието, че държи под надеждна охрана прословутия граф Руво, на когото обещал да запази живота, без да има никакво право за това. Аз незабавно му изпратих чрез същия този адютант заповед да прехвърли споменатия Руво в Неапол, за което отговаря с главата си. Съобщете ми дали Пронио е изпълнил заповедта ми.
Бъдете винаги в добро здраве и вярвайте в неизменната ми благосклонност.