— Ако спаси теб, ще спаси едновременно и мен.
— Ако ни разделят?
— Мислиш ли, че могат да бъдат толкова безчовечни? — извика Луиза.
— Трябва да предвиждаме всичко, дори и това, че баща ми успее да спаси само един от нас.
— Тогава, нека спаси теб.
Салвато леко повдигна рамене и се усмихна.
— Знаеш, че в такъв случай не бих приел помощта му. Но…
— Но какво? Довърши мисълта си.
— Но ако останеш в затвора и, все пак, смъртта вече не те заплашва, — залагам сто против едно, че ние с баща ми ще успеем да спасим и теб.
— Приятелю мой, главата ми се пръска и не разбирам на къде клониш. Кажи ми всичко още сега, иначе ще полудея.
— Успокой се, притисни се до сърцето ми и слушай. Луиза повдигна към него огромните си очи в безмълвен въпрос.
— Слушам те, — промълви тя.
— Ти си бременна, Луиза…
Младата жена отново въздъхна.
— О, бедното дете! — прошепна тя. — Каква е вината му та трябва да умре заедно с мен?
— Именно. То не трябва да умира. То трябва да живее, а с това да спаси майка си.
— А какво трябва да направя? Не те разбирам, Салвато.
— Бременната жена не подлежи на смъртното наказание, законът не може да убие майката, докато заедно с нея може да лиши от живот и детето й.
— Какво говориш?
— Истината. Изчакай присъдата. Ако, както ми казваше кардиналът, ти действително си обречена на смърт, — а трябва да сме готови за това, — обяви своята бременност след последната дума на съдията. Така ще получиш седем месеца отсрочка.
Луиза тъжно погледна Салвато.
— Приятелю, ти, непоколебимият по въпросите на честта, ме съветваш да се обезчестя публично?
— Съветвам те да живееш. Цената няма значение. Стига с нея да купиш живота си! Разбираш ли?
Но Луиза, като че ли не беше чула думите, продължи със същия тон:
— Всички знаят, че съпругът ми отсъства повече от половин година, а аз, когато ме осъдят несправедливо за престъпление, което не съм извършила, да обявя пред всички: „Аз съм невярна съпруга, измених на своя баща и покровител“? О! Ще умра от срам, приятелю. Сам виждаш, че е по-добре да умра на ешафода.
— А то?
— Кое?
— Нашето дете? Имаш ли право да го обречеш на смърт?
— Бог ми е свидетел, приятелю, ако бяхме останали живи, ако то беше излязло от изтерзаната ми утроба и аз бях чула първия му вик, бях почувствала диханието му, бях целунала устата му, — Бог ми е свидетел, че с гордост бих носила позора на моето майчинство. Но ако ти умреш утре, а аз след седем месеца, — нали все пак ще трябва да умра! — бедното дете не само ще остане сираче, но ще носи завинаги петното на своето рождение. Безмилостният тъмничар ще го изхвърли на пътя и то ще загине от глад и студ, или под конските копита. Не, Салвато, нека то изчезне заедно с нас, и ако душата е безсмъртна, както вярва Леонора и както аз се надявам, — ние ще се явим пред Господа, обременени от нашите грехове, но ще доведем със себе си един ангел, заради който ще получим опрощение.
— Луиза! Луиза! Помисли! Помисли!
— А той? Той, толкова добър, толкова благороден и велик! Ако той, който вече знае, че съм била толкова решителна да му изменя, узнае, че не ми е достигнала решимост, за да умра, ако всички наоколо узнаят на каква цена съм откупила живота си, — какъв позор би се стоварил на бедната му глава! О, само при тази мисъл, приятелю мой, — продължи Луиза като стана, — се чувствам силна като спартанка, и дори ешафодът да се намираше тук пред нас, бих се изкачила на него с усмивка.
Салвато падна на колене и започна страстно да целува ръката й.
— Аз направих това, което трябваше да направя, — промълви той. — Благодаря ти! Ти също направи това, което трябваше да сториш.
XCII
ТРИБУНАЛЪТ В МАНАСТИРА МОНТЕ ОЛИВЕТО
Еторе Карафа не беше сгрешил. В девет вечерта на стълбата пред тъмницата отекнаха тежките стъпки на въоръжени хора, вратата се отвори и в полумрака проблеснаха щикове. Влязоха тъмничарите и захвърлиха на пода куп вериги, които зловещо иззвънтяха при удара в каменните плочи.
Кръвта на благородния граф ди Руво закипя от възмущение.
— Вериги! Вериги! — извика той. — Надявам се, че не са за нас?
— А за кого? — присмя се един от тъмничарите.
Еторе направи заплашителен жест, потърси около себе си нещо, което би могло да му послужи за оръжие и като не намери нищо, спря погледа си върху камъка, който затваряше отвора към кладенеца. Изглежда той, като Аякс, беше готов да го вдигне. Чирило го спря.
— Приятелю, най-почетните белези след тези, които оставя по ръката на героя вражеският меч, са тези, които оставят веригите на тирана. Къде са веригите? Ето ръцете ми.