И благородният старец протегна напред китките си.
Когато вратата се отвори, Веласко, според обичая си, свиреше на китарата и пееше весела неаполитанска песничка. Той не прекрати пеенето и при влизането на надзирателите. Еторе Карафа гледаше ту Доменико Чирило, ту невъзмутимия певец.
— Срам ме е, — промълви той, — тъй като тук виждам двама души, по-мъжествени от мен.
И той също протегна ръце. После дойде ред на Мантоне. След него се приближи Салвато. Докато му слагаха веригите, Леонора и Микеле, които не бяха сваляли очи от Луиза през цялото време на разговора с нейния възлюбен поддържаха младата жена, на която краката се подкосяваха. Когато Салвато беше окован, Микеле с въздишка, предизвикана по-скоро от необходимостта да остави сестра си, отколкото от срам пред позорната процедура, се приближи към тъмничаря. Веласко продължаваше да пее без ни най-малко да измени гласа си. Приближиха се и към него, но той показа със знак, че иска да довърши куплета си, изпя го докрай, след което разби китарата си в пода на килията и протегна ръце. На жените не сложиха вериги, намериха че е излишно.
Част от войниците мина напред, за да освободи място за затворниците, тъй като по тясната стълба можеха да се изкачват само по двама, след пленниците тръгна останалата част от отряда и така излязоха на двора. Там войниците се строиха в две колони от двете страни на патриотите, след тях тъмничарите носеха факли, за да осветят пътя на мрачната процесия.
В този ред те преминаха по цялата улица Медина, през тълпата ладзарони, която обсипваше арестуваните с оскърбления, покрай банката Бекер, където проклятията се посипаха с удвоена сила, защото тълпата позна Луиза Сан Феличе. После излязоха на улица Монте Оливето, в края на която, на площада със същото име, зееха вратите на манастира, превърнат в трибунал.
Съдиите, или по-точно палачите, заседаваха на третия етаж. Голямата манастирска трапезария беше превърната в съдебна зала. Тя беше покрита с черно сукно и за единствено украшение служеха знамената на неаполитанските и испанските Бурбони, а също огромно разпятие, над главата на председателя, — символ на страданието, а не на справедливост. При вида му веднага възникваше мисълта, че то е поставено като доказателство за това, че човешкото правосъдие винаги се е заблуждавало, било от ненавист, било от низост, или страх.
Арестуваните преминаха по тъмен коридор, който водеше към съдебната зала, и отдалеч дочуха рева на очакващата ги тълпа.
— Подъл народ! — промърмори Еторе Карафа. — Струва ли се да се жертваме заради него…
— Не само заради него, — възрази Чирило, — но заради цялото човечество. Кръвта на мъчениците е най-силното средство за събаряне на троновете!
Отвориха, вратата към подиума, приготвен за обвиняемите. Облъхна ги струя горещ спарен въздух, обля ги поток ярка светлина и върху тях се стовари ураган от оглушителни викове. Еторе Карафа, който вървеше пръв, неволно спря.
— Влизай, както в Андрия, — ободри го Чирило.
И смелият пълководец първи стъпи на подиума. Всеки от другарите му беше посрещнат със същите крясъци и вопли, които при вида на жените се удвоиха. Салвато забеляза, че Луиза се олюлява като тръстика, и я прегърна през кръста. После обгърна залата с поглед. На първия ред сред зрителите, опрял се на преградата, която отделяше публиката от съдиите, седеше един монах-бенедиктинец. Когато погледът на Салвато се спря върху него, той отметна качулката си.
— Баща ми! — прошепна младият човек в ухото на Луиза.
Тя се изправи, озарена от лъча на надеждата, като лилията под лъчите на топлото слънце. Очите на останалите обвиняеми, които нямаше какво да търсят в залата, се обърнаха към съдиите.
Те бяха седем, включително и председателят, и седяха в полукръг, може би, в подражание на атинския ареопаг. Определените за дадения случай защитник и прокурор — последното издевателство в тази пародия на правосъдие — бяха обърнали гръб на подиума, където се намираха обвиняемите, с които не бяха се виждали нито веднъж до днешната вечер.
Липсваше само един съветник — дон Винченцо Спечале, кралския съдия. Всички прекрасно знаеха, че той представя волята на Фердинанд и, макар че по закон е само обикновен съветник, всъщност е истинският председател на трибунала. Наистина, имаше още един човек, който съперничеше в усърдието си на Спечале, — същият, който беше намалил наградата на палача, държавният прокурор Гуидобалди.
Обвиняемите заеха местата си.
Макар че прозорците на залата бяха отворени, многобройните светилници така бяха нажежили въздуха, че беше почти невъзможно да се диша.