— Кълна се в Христа! Сигурно сме попаднали в предверието на ада, — възмути се Еторе Карафа. — Човек направо се задушава!
Гуидобалди бързо се обърна към него.
— Ти ще се задушиш по съвсем друга причина, когато въжето те стегне за гушата!
— Е, господине, — възрази патриотът, — веднага се вижда, че нямате честта да ме познавате. Човек с име като моето не го бесят, само му прерязват врата и от това той не само че не се задушава, а дори диша по-свободно.
В този миг залата се раздвижи в тръпка на неволен ужас: отвори се вратата на кабинета за съвещания и от там излезе Спечале. Той беше човек на около петдесет години, с резки черти на лицето; правите му коси се спускаха ниско над хлътналите му страни, малките черни очички, живи и злобни, втренчено се взираха в тълпата и всеки, на когото се спираха те, настръхваше. Подобният му на клюн нос увисваше над тънките устни и почти се събираше с издадената напред брадичка. Главата си държеше високо изправена поради забележима гърбица, която повдигаше отзад черната му мантия. Той би изглеждал нелепо, дори смешно, ако не беше толкова страшен.
— Винаги съм забелязвал, — каза тихо Чирило към Еторе Карафа, но достатъчно силно, за да го чуят и в залата, — че грозните хора са зли, а уродливите са още по-лоши. И ето, — продължи той, като посочи с пръст Спечале, — още едно потвърждение.
Спечале дочу тези думи, завъртя главата си, като на ос, и затърси с поглед този, който ги беше произнесъл.
— Обърнете се повече, господин съдия, — подкани го Микеле. Гърбицата ви пречи да виждате.
И той се разсмя, твърде доволен от това, че се беше намесил в разговора. Смехът му многократно отекна под сводовете на просторната зала. Ако продължаваше така, заседанието щеше да се превърне в приятно развлечение за зрителите. Спечале позеленя, но почти веднага смени цветя си на червен, като че ли всеки момент щеше да получи удар. Той с две крачки преодоля разстоянието, което го отделяше от съдийското кресло, и се строполи в него, хапейки от ярост устни.
— Да преминем по-скоро към делото, — изсъска през зъби той. — Граф Руво, назовете своето име, фамилия, обществено положение, възраст и професия?
— Името ми, — започна републиканският герой, — Еторе Карафа, граф Руво, херцог Андрия. Моята възраст? Тридесет и четири години. Моята професия? Патриот.
— С какво се занимавахте по време на така наречената република?
— Можете да започнете от по-отдавна и да попитате с какво съм се занимавал по време на монархията.
— Няма защо.
— А аз съм на друго мнение и затова сега ще ви разкажа: участвувах в заговор, бях затворен в замъка Сан Елмо от проклетия Вани, който не подозираше, когато прерязваше гърлото си, че може да се намери още по-голям подлец от него самия. Спасих се и отидох при храбрия и знаменит генерал Шампионе, за да му помогна заедно с моя приятел Салвато, който присъствува тук, да разбие в Чивита генерал Мак.
— Значи, — прекъсна го Спечале, — сте се сражавали против родината си?
— Не против родината си, а против крал Фердинанд. Моята родина е Неапол, той не сметна, че се сражавам против него и за доказателство ме помоли да му служа с чин генерал.
— И вие приехте това предложение?
— От все сърце?
— Господа, — каза Спечале, — надявам се, няма да губим време за обсъждане. На всички ни е ясно как трябва да накажем този предател, този ренегат.
Руво стана, по-точно скочи на крака.
— Ах, негоднико! — извика той като разтърси оковите към главата на Спечале. — Осмеляваш се да ме обиждаш, защото съм окован! Ако бях свободен, щеше да говориш по друг начин!
— На смърт! — изкрещя Спечале. — И тъй като, поради положението на херцог, имаш право да ти отсекат главата, ще ти я отрежат на гилотината.
— Амин! — каза Еторе с най-безгрижен вид, седна отново на скамейката и обърна гръб на трибунала.
— Сега ти, Чирило! — извика Спечале. — Твоето име, възраст, обществено положение?
— Доменико Чирило, — прозвуча спокойният глас. — На шестдесет години. При монархията бях лекар, при републиката — народен представител.
— А сега какъв си?
— Пред тебе страхливецо, съм герой!
— На смърт! — изпищя Спечале.
— На смърт! — като зловещо ехо повтори трибуналът.
— Да вървим по-нататък. Сега е твой ред! Сега ти! Ти, който носиш мундира на генерал от така наречената република!
— Аз? — в един глас попитаха Мантоне и Салвато.
— Не, ти, бившият военен министър. По-живо, името ти…
Мантоне го прекъсна:
— Габриел Мантоне, четиридесет и две годишен.
— С какво се занимаваше при републиката?