— С велики дела. Но явно са били недостатъчно велики, тъй като все пак капитулирахме.
— Какво можеш да кажеш в своята защита?
— Аз капитулирах.
— Малко е.
— Тъжно е, но няма какво повече да отговоря на тези, които потъпкват свещените закони на договора.
— На смърт!
— На смърт! — повтори трибуналът.
— А ти, Микеле-глупакът! — продължи Спечале. — С какво се занимаваше по време на републиката?
— Поумнях.
— Можеш ли да кажеш нещо в своя защита?
— Няма смисъл.
— Защо?
— Защото магьосницата Нано ми предсказа, че първо ще стана полковник, после ще ме обесят. Полковник вече бях, сега остава да увисна на въжето. Никакви мои думи няма да попречат на това. Значи, не се стеснявайте, навивайте латерната: „На смърт!“
— На смърт! — потвърди Спечале. — А сега вие, посочи той Леонора Пиментел.
Тя се изправи, прекрасна, спокойна, сурова и горда като антична матрона.
— Аз? — попита тя. — Казвам се Леонора Пиментел и съм на тридесет и две години.
— Какво можете да кажете в своята защита?
— Нищо, но мога да кажа много в свое обвинение, тъй като днес обвиняват героите и възнаграждават подлеци.
— Говорете, щом ви харесва да обвинявате сама себе си.
— Именно аз първа извиках на неаполитанците: „Свободни сте!“, аз издавах вестник, в който изобличавах престъпленията, низостите и злодействата на тираните, аз четях от сцената на театър Сан Карло „Химна на Свободата“ на Монти, аз…
— Достатъчно, — прекъсна я Спечале. Ще продължите своя панегирик по пътя към бесилката.
Леонора седна на мястото си толкова спокойно, както преди малко беше станала от него.
— А сега ти, китаристе! — обърна се Спечале към Веласко. — Казаха ми, че си убивал времето си в затвора, свирейки на китара.
— Нима това е оскърбление на кралското величество?
— Не. И ако беше виновен само за това, макар че то е занимание за безделници нямаше да стоиш сега пред съда. Но тъй като си тук, бъди така добър да ни посочиш своето име, фамилия, възраст и обществено положение.
— Ако не искам да ви отговарям?
— Това няма да ми попречи да те изпратя на смърт.
— Добре! — каза Веласко. — Няма да чакам да ме изпратиш ти.
И с един мощен скок, подобен на скока на ягуар, той прескочи подиума и се озова в средата на залата. Преди да се досетят какво иска да прави, преди да успеят да го спрат, той се спусна към прозореца, като размахваше веригите си и викаше „Път! Път!“ Всички се отдръпнаха пред него. Той скочи на перваза и за секунда замря. Залата наддаде вик на ужас и Веласко политна в празното пространство. Почти веднага се дочу шумът от падането на тежкото тяло върху камъните.
Шумната доскоро зала потъна в тягостно мълчание. Съдиите, обвиняемите, зрителите — всички бяха потресени. Луиза се хвърли в обятията на възлюбения си.
— Дали да не прекъснем заседанието? — попита председателят.
— Защо? — възрази Спечале. — Вие все едно щяхте да го осъдите на смърт, а той ви изпревари. Правосъдието се извърши. Отговаряйте, господин французино, — обърна се той към Салвато. — как стана така, че вие също се озовахте при нас?
— Озовах се пред вас, — отвърна Салвато, — защото не съм французин, а неаполитанец. Казвам се Салвато Палмиери и съм на двадесет и шест години. Аз горещо обичам свободата и ненавиждам тиранията. Кралицата искаше да ме убие с ръката на сбира Паскуале де Симоне, а аз имах наглостта да се отбранявам срещу шестима убийци, да раня двама, а други двама да изпратя в по-добрия свят. Аз съм заслужил смъртта си, осъдете ме.
— Е, — потвърди Спечале, — не трябва да отказваме на този достоен патриот. Щом иска смърт, ще я получи!
— Смърт! — отзоваха се съдиите.
Луиза беше очаквала това и все пак не можа да сдържи тежката си въздишка, прилична повече на стон. Монахът-бенедиктинец отново повдигна качулката си и размени със Салвато бърз поглед.
— Така! — произнесе Спечале. — А сега е ред на синьората и приключваме. Разкажете ни за себе си, госпожо, макар че ние го знаем не по-зле от вас самата. Име, фамилия, обществено положения, а после ще преминем и към Бекер.
— Стани, Луиза, и се облегни на рамото ми, прошепна й Салвато.
Луиза послуша съвета му. Като я видяха толкова млада, толкова скромна и толкова прекрасна, зрителите не можаха да сдържат шепота на съжаление и възхита.
— Въдворете тишина! — извика Спечале и се обърна към Луиза:
— Говорете!
— Казвам се Луиза Молина Сан Феличе, — започна младата жена с треперещ глас. — Аз съм на двадесет и три години и не съм виновна за престъпленията, в които ме обвиняват, но искам само едно: да умра.
— Значи, — намеси се Спечале, раздразнен от това, че публиката единодушно изразяваше симпатиите си към обвиняемата, — значи, Вие твърдите, че не сте издали банкерите Бекер?