— Тя го твърди с достатъчно основание, — извика Микеле, — защото ги предадох аз. Нали аз служех при генерал Шампионе, нали аз го посъветвах да разпита Джованина. Бедната ми сестричка няма нищо общо с всичко това! Така че можете спокойно да изпратите в къщи тази свята жена, за да се помоли и за вас.
— Млъкни, Микеле, млъкни… — промълви Луиза.
— Не, говори, Микеле! — подкани го Салвато.
— Ще говоря. Нали сега съм осъден на смърт и нищо по-лошо не може да ми се случи. Щом така или иначе ще трябва да увисна на въжето, поне да ви разкажа цялата истина. Честните хора ги души лъжата, а не въжето. Та аз ви казах: тя е толкова чиста, колкото и Мадоната от Пие ди Грота нейната съседка. Тя нарочно се върна от Пестум, за да предупреди Бекер, но го срещна, когато войниците вече го водеха към Новия замък. А преди смъртта си Бекер-син й писа, че вече знае всичко и че не тя, а аз съм причина за смъртта им. Покажи писмото, сестричке! Нека тези господа го прочетат. Те са справедливи и няма да те осъдят, щом не си виновна.
— То не е у мен, — промълви младата жена. — Не знам къде съм го сложила.
— То е у мен, — извика Салвато. — Бръкни в джоба ми Луиза и го предай на съда.
— Ти го искаш, Салвато! — прошепна Луиза. И още по-тихо добави: — А ако ме помилват?…
— Дай Боже!
— А ти?
— Баща ми е тук.
Луиза извади от джоба на Салвато писмото и го протегна на съдията.
— Господа, — побърза да се намеси Спечале. — Дори това писмо да е писано лично от Бекер, вие, надявам се, няма да му придадете по-голямо значение, отколкото заслужава. Нали знаете, че Бекер-син беше любовник на тази жена.
— Любовник! — възмути се Салвато. — О, негоднико, не смей да цапаш този чист ангел, дори с гнусните си думи!
— Вие искате да кажете, господине, че беше влюбен в нея?
— Влюбен до безумие, тъй като само безумец може да повери на жена тайната на заговора.
— Прочетете писмото, — извика Салвато, като стана от мястото си, — и по-високо!
— Да, по-високо! По-високо! — завикаха присъствуващите.
Спечале беше принуден да се подчини и прочете на глас известното ни писмо в което Андреа Бекер, в доказателство за доверието си към Луиза и убеждението си, че тя няма нищо с разобличаването на роялисткия заговор, молеше младата жена да раздаде на жертвите на войната четиристотин хиляди дуката.
Съдиите се спогледаха: те не можеха да произнесат присъдата въз основа на едно напълно опровергано обвинение. Освен това жертвата прощаваше, а престъпникът сам изтъкваше вината си. Но волята на краля беше недвусмислена: да я осъдят на смърт. При това, Спечале не се предаваше лесно.
— Добре, — каза той. — Трибуналът отхвърля това главно обвинение.
Залата посрещна думите му с одобрителен шепот.
— Но, — продължи Спечале, — вие сте обвинена и в друго, също толкова сериозно престъпление.
— В какво? — попитаха едновременно Луиза и Салвато.
— Обвинявате се в това, че сте предоставели убежище на човек, пристигнал в Неапол, за да организира заговор против правителството, укривали сте ги месец и половина в дома си и сте го пуснали, само за да се сражава против войските на законния си крал.
Вместо отговор Луиза наведе глава и нежно погледна Салвато.
— Ама че престъпление! — извика Микеле. — Нима можеше да му позволи да умре пред прага й без никаква помощ? Нима първата евангелска заповед не ни задължава да помагаме на ближния си?
— Изменниците не са ближни за никого, — отсече Спечале. И добави, тъй като бързаше да приключи с това дело, което беше заинтересувало публиката много повече, отколкото му се искаше: — И така, вие сте приели, крили сте и сте се грижили за заговорника, който е излязъл от дома ви, само за да се присъедини към френските войски?
— Признавам, — отвърна Луиза.
— Това е достатъчно. Извършили сте държавно престъпление, измяна. На смърт!
— На смърт! — повтори без желание трибуналът.
Залата зашумя в недоволен ропот. Всички изразяваха съчувствието си към осъдената. Луиза Сан Феличе, спокойна и горда, притисна ръка до сърцето си и се обърна към зрителите, за да им благодари, но изведнъж замря, с поглед, втренчен в дъното на залата.
— Какво ти е? — разтревожи се Салвато.
— Там, там, виждаш ли? — промълви тя, без да помръдне, но като се наклони напред, като че ли искаше да достигне своето видение, но краката й бяха залепнали за пода. — Той! Той! Той!
Салвато на своя ред проследи посоката на погледа й и забеляза човек на около шестдесет години, в елегантен черен костюм с избродиран на него малтийски кръст. Той бавно се приближаваше към трибунала и тълпата почтително се отдръпваше пред него. Той отвори вратичката с преградата и се обърна към съдиите, които го гледаха в недоумение: