— Помислих за това, но съм егоист и не се досетих, че може да умирам с цяла компания, така че се погрижих само за себе си. В този пръстен, както в пръстена на Ханибал, се крие смъртта на владетеля му.
— А, сега разбирам защо ни съветвате да спим. Вие щяхте да заспите заедно с нас, но нямаше да се събудите.
— Грешиш, Еторе. Твърдо съм решил да умра заедно с вас и от същата смърт. А ако сред нас има някой, който страда от безсъние и чувства известна слабост пред очакващото ни дълго пътешествие, нека да вземе пръстена.
— Дявол да го вземе, съблазнително е, — обади се Микеле.
— Искаш ли го, бедно дете на народа? — попита Чирило. — Ти не можеш, като нас, да призовеш на помощ пред лицето на смъртта, науката и философията.
— Благодаря, докторе, благодаря, — отвърна ладзаронито. — Това би значило напразно да изхабя отровата.
— Защо?
— Нали старата Нано ми предсказа, че ще бъда обесен и нищо не може да попречи на съдбата. Подарете пръстена си другиму, който е свободен да умра както поиска.
— Приемам го, докторе, — промълви Пиментел. — Надявам се, че няма да ми се наложи да го използвам. Но аз съм жена, в съдбоносния час може да се поддам на внезапната слабост. Ако с мен се случи такова нещастие, ще ми простите ли?
— Ето пръстена. Но вие напразно се съмнявате в себе си. Аз отговарям за вас, — каза Чирило.
— Разказват, — започна Леонора, че когато на Клеопатра донесли кошницата със смокините, тя погладила змията и казала: „Добре дошла, мерзка мъничка твар. Ти ми изглеждаш прекрасна, защото ти си свободата“. Ти също си свободата, о скъпоценно пръстенче, и аз те целувам като брат.
Салвато не вземаше участие в разговора. Той седеше на сламеника си, опрял лакти в коленете и обхванал брадичката с дланите си. Еторе Карафа го наблюдаваше с безпокойство. От мястото си той не можеше да стигне до него.
— Спиш ли, или бълнуваш? — попита го той.
Салвато спокойно вдигна глава. Лицето му беше печално само, защото скръбта беше обичайното му изражение.
— Не, — отвърна той. — Размишлявам.
— Над какво?
— Приятелю, това е въпрос на съвест.
— Ах, колко жалко, че кардинал Руфо не е тук! — засмя се Мантоне.
— Мислено аз отправях този въпрос не към него. Този въпрос на съвестта можеше да разрешите само вие.
— Дявол да го вземе! — възкликна Еторе. — Аз и не подозирах, че са ме затворили тук, за да участвувам в съвет.
— Чирило, нашият учител по въпросите на философията, науката и особено по въпросите на честта, току-що каза: „Имам отрова, но само за мен, следователно няма да се възползвам от нея“.
— Искате ли пръстена? — оживено попита Леонора. — Нямам нищо против да ви го дам. Той изгаря ръката ми.
— Не, благодаря ви. Искам само да ви задам един въпрос, приятели мои. Вие не искате да умрете сам, скъпи Чирило, от спокойна и безболезнена смърт, щом тази на вашите приятели ще бъде жестока и позорна. Нали?
— Вярно е. Щом са ме осъдили заедно с вас, значи, трябва да споделя участта ви.
— А сега, кажете ми: какво бихте направили, ако получихте уверение, че можете да живеете?
— Бих се отказал от живота по същите съображения, по които отхвърлих смъртта.
— Всички ли мислите както Чирило?
— Всички, — отвърнаха в хор четирима мъже.
Леонора Пиментел слушаше с все по-нарастващо вълнение.
— А ако вашето спасение би могло да повлече след себе си спасението на едно друго същество, слабо, невинно, което пред угрозата от смъртта разчита само на вас, надява се единствено на вас, и без вас ще загине?
— О, тогава ваш дълг е да се съгласите! — не се сдържа Леонора.
— Вие, Леонора, говорите като жена.
— А ние говорим като мъже, — възрази Чирило, — и казваме същото „Твой дълг е да се съгласиш, Салвато“.
— Така ли мислете, Руво? — попита младият човек.
— Да.
— Подкрепяте ли го, Мантоне?
— Да.
— А ти, Микеле?
— Да, да! Сто пъти да!
И като се наклони към Салвато, той заговори:
— В името на пресветата Богородица, господин Салвато, спасете я, спасете я! Ах, ако бях уверен, че тя няма да умре, щях да танцувам по пътя към бесилката и с примка на шията щях да викам: „Слава на Божията майка!“
— Добре, — каза Салвато. — Узнах това, което исках да зная. Благодаря Ви.
В килията отново се възцари мълчание. Само лампата, в която свърши маслото, за миг засъска, премигна и бавно угасна. Скоро сивкавият печален проблясък на утрото проникна през двойната решетка на прозореца и възвести началото на деня, който за нашите осъдени трябваше да бъде последен.