— Ето емблемата на смъртта: лампата угасва, настъпва тъмнина, а после се разсъмва.
— Уверени ли сте, относно разсъмването? — попита Чирило.
В осем сутринта тези от осъдените, които успели да заспят, бяха събудени от дрънкането на ключалките в първата стая, където беше олтарът. Влязоха тъмничарите и старшият обяви високо:
— Заупокойна меса!
— Защо ни е меса? — промълви Мантоне. — Може би, мислят, че няма да можем да умрем без нея?
— Нашите палачи искат да привлекат на своя страна Господа Бога, — обади се Еторе Карафа.
— Никъде не съм чел, че месата е била предписана от светото Евангелие, — намеси се на свой ред и Чирило. — А Евангелието е единственото, в което вярвам.
— Тогава, — прозвуча същият повелителен глас, — освободете от веригите само тези, които искат да присъствуват на църковната служба.
— Освободете ме, — каза Салвато.
Същото пожелаха Леонора Пиментел и Микеле. Тримата преминаха в съседното помещение. Пред олтара седеше свещеник, вратата се пазеше от войници, а в коридора проблясваха щикове, което показваше, че са взети всички предпазни мерки.
Салвато поиска да го освободят от веригите, само за да не изпусне евентуалната възможност да се свърже с баща си, или неговите помощници, които може би вече започнали да действуват. Леонора пожела да слуша месата, защото беше жена и поетеса и цялата й душа се стремеше към светото тайнство. Микеле пък беше неаполитанец и ладзарони, и като такъв свято вярваше, че не може да има достойна смърт, без заупокойна меса.
Салвато застана до вратата, която съединяваше двете стаи, но напразно оглеждаше с въпросителен поглед присъствуващите и надничаше дори в коридора, — нямаше никакви признаци за това, че някой се занимава със спасението му. Леонора взе стол и се подпря на облегалката му, Микеле преклони коляно на стъпалата пред олтара.
Младият ладзарони представляваше сляпата безгранична вяра, Леонора — надеждата, Салвато — съмнение. Той слушаше месата разсеяно. Леонора съсредоточено, Микеле — в пълно упоение: та той само четири месеца беше патриот и полковник, а през целия си предишен живот беше ладзарони.
Службата свърши. Свещеникът попита:
— Кой иска да се причести?
— Аз! — извика Микеле.
Леонора наведе глава без да отговори, Салвато направи жест на отрицание.
Микеле се приближи до свещеника, изповяда му се тихо и прие причастието. После тримата се върнаха при другарите си, където вече ги чакаше закуска.
— За колко часа е определена — попита Чирило тъмничарите, които разнасяха храната. Един от тях се приближи.
— Струва ми се, за четири, господин Чирило.
— Познаваш ли ме? — учуди се докторът.
— Миналата година излекувахте жена ми.
— Как е тя сега?
— Много е добре, ваша светлост. — После с въздишка прошепна: — Бих ви пожелал толкова дълъг живот, колкото, може би, ще преживее тя.
— Приятелю, — отвърна Чирило, — дните на човешкия живот са преброени. Но Бог не е толкова суров, колкото негово величество Фердинанд, защото Бог понякога ни помилва, а кралят — никога! Значи, за четири часа?
— Така мисля, — каза тъмничарят. — Но много е възможно да започнат и по-рано, за да им стигне времето.
Чирило извади часовника си.
— Десет и половина, — каза той и започна да го прибира обратно, но изведнъж си спомни нещо: — Забравил съм да го навия! Ако спра аз, защо да спира и той, — и лекарят започна невъзмутимо да навива часовника.
— Желае ли още някой от осъдените да приеме помощта на религията? — попита свещеникът, който се беше показал на прага на килията.
— Не, — в един глас отвърнаха Чирило, Еторе Карафа и Мантоне.
— Ваша воля, — каза свещеникът, — това засяга само Бога и вашата съвест.
— Мисля, отче, че по-правилно би било да кажете: Бога и крал Фердинанд, — възрази Чирило.
XCIV
ВРАТИТЕ НА ЦЪРКВАТА САН АГОСТИНО АЛЛА ЦЕКА
Около три и половина затворниците дочуха как се отваря вратата на съседния кабинет, от които те бяха отделени със здрава преграда и обкована с желязо врата с резета и няколко катинара. После чуха шум от стъпките и неясни гласове. „Бианки“ бяха тук. Чирило извади часовника си.
Три и петнадесет, — каза той. — Моят славен тъмничар не е сгрешил.
— Микеле! — извика Салвато към последния ладзарони, който след причастието непрекъснато се молеше в своя ъгъл. Момъкът трепна и по знак на Салвато се приближи към него доколкото му позволяваше веригата.
— Да? — попита той.
— Постарай се да не се отдалечаваш от мен и ако се случи нещо непредвидено, не зяпай.