— Благодаря ви ваша милост, — каза Микеле. — Скъпата ми майка ме обича с цялото си сърце, а аз съм й причинявал само мъка. Но днес ще бъде за последен път! — И като изтри една сълза, той добави: — Ще ми окажете ли честта да ме съпровождате?
— С удоволствие.
— Да, вървим. Микеле, — чакат ни, — извика Салвато.
— Идвам, господин Салвато, идвам!
И Микеле последва младия генерал.
Осъдените излязоха от стаята за молитви, пресякоха помещението, където бяха слушали месата, и начело с палача тръгнаха по коридора. Движеха се в такъв ред, в какъвто той вероятно щеше да ги екзекутира: Чирило, Мантоне, Микеле, Леонора и, най-после, Еторе Карафа. Отдясно и отляво на всеки осъден вървеше по един „бианки“. Целия двор те преминаха през шпалир от войници с готови за стрелба пушки. Площадът беше пълен с народ.
При вида на осъдените тълпата зарева:
— Смърт на якобинците! Смърт!
Беше напълно ясно, че ако не бяха войниците, осъдените щяха да бъдат разкъсани. Във всяка ръка блестеше нож, във всички очи се четеше заплаха.
— Опрете се на рамото ми, — обърна се към Салвато покаяникът, който крачеше вдясно от него.
— Мислите ли, че ми е нужна помощ?
— Не. Но трябва да ви дам някои указания.
Бяха се отдалечили на около петнадесет крачки от вратите на Викария и се намираха срещу колоната, за чиято основа служеше така наречения „Камък на банкрутите“. През средните векове фалиралите седели с гол задник на този камък и обявявали своята несъстоятелност.
— Спри! — заповяда покаяникът, който крачеше вдясно от Микеле.
При такива траурни процеси каещите се имат голяма власт, която никой дори не помисля да оспори. Маестро Донато спря първи, а след него всички каещи се, войници и осъдени.
— Млади човече, — обърна се покаяникът към Микеле, — прости се с майка си! Жено! — добави той като повика старицата, — благослови сина си!
Старата жена слезе от камъка, на който седеше, и Микеле се хвърли на шията й. Почти минута двамата не можеха да проронят дума. Човекът вдясно от Салвато се възползва от тази почивка и му прошепна:
— В пресечката Сан Агостино алла Цека, когато се приближим до църквата, ще настъпи объркване. Качете се бързо по стъпалата, облегнете се с гръб на вратата и ударете с крак по нея.
— Свой човек ли е каещият се отляво?
— Не. Правете се че ви интересува Микеле.
Салвато веднага се обърна към ладзаронито и майка му. Момъкът тъкмо вдигаше глава и оглеждаше тълпата.
— А тя? Не е ли с вас? — попита той.
— Кой?
— Асунта.
— Братята й я затворили в манастир, обляна в сълзи и отчаяна, и се заклели, че ако могат да те откъснат от войниците, палачът няма да успее да те обеси, тъй като ще те разкъсат. Джовани даже добави: „Това би ми струвало цял дукат, но не бих се скъпил!“
— Майко, кажете й, че й се сърдих, защото мислех, че ме е изоставила. Но сега, когато разбрах, че вината не е нейна, прощавам й.
— Побързайте, — намеси се покаяникът. — Време е да се разделяте.
Микеле коленичи пред майка си. Бедната жена положи длани върху главата му и мислено го благослови, тъй като сълзите я задушаваха и тя не можеше да произнесе нито дума. Каещият се хвана старицата под ръка и я върна обратно до камъка, където тя седна отново и застина, като част от самата колона.
— Да вървим, — каза Микеле.
Бедният момък не притежаваше такава сила на духа, като Руво, не беше философ, като Чирило, нямаше желязното сърце на Мантоне и не беше поет, като Пиментел. Той беше син на народа, лесно се отдаваше на всички човешки чувства и не умееше нито да ги сдържа, нито да ги скрива. Той крачеше напред с твърда походка и гордо вдигната глава, но по страните му се стичаха сълзи.
Повървяха още малко по улица Трибунали, после завиха по пресечката Лите, пресякоха улица Форчели и навлязоха в тясната Сан Агостино алла Цека. На ъгъла преди нея стоеше един селянин с каруца, запретната с два големи бивола. Салвато забеляза, че каещият се отдясно разменя с този човек някакви знаци.
— Гответе се, — дочу той.
— За какво?
— За това, за което ви говорих.
Салвато се обърна и видя, че каруцата тръгва след кортежа. Малко преди улица Пендио пътят се оказа препречен от друга кола — беше се счупила оста. Коларят, беше разпрегнал конете и започваше да разтоварва. Няколко войници тръгнаха напред с викове: „Дайте път! Дайте път!“ — и се опитаха да освободят място за минаване. Намираха се точно срещу църквата Сан Агостино алла Цека. Изведнъж се чу ужасен рев и биволите, побеснели, с налети с кръв очи, увиснал език и излизаща на облаци от ноздрите им пара, се втурнаха към колоната на осъдените, като повлякоха след себе си трополящата каруца. Те отчаяно тъпчеха и отхвърляха към стените на къщите събралите се зяпачи и завършващите шествието войници, които напразно се опитваха да спрат животните с щиковете си.