— Простете, ваше височество, известно ви е, че моряците и съдиите носят различни мундири. Може би предубеждението ме прави несправедлив.
— Става дума не за предубеждение, скъпи адмирале, а за съвест, — отвърна принц Франческо, — Разбирай всичко това, Вани се бои да остане в Неапол. Иска да избяга с нас. Молил е краля да го приеме на „Вангуард“, но са му отказали. Сега нещастникът идва при нас.
— Какво мисли ваше величество за този човек? — попита Карачиоло.
— Ако идва с писмена заповед от баща ми, скъпи адмирале, ще го приема, тъй като трябва да се подчинявам на краля. Но ако се яви без заповед, вие сте господар на кораба си. Постъпете както намерите за необходимо. Да вървим, Сан Феличе. — И принцът влезе заедно със секретаря си в каютата на адмирала, която му беше предоставена.
Лодката се приближаваше. Адмиралът изпрати един матрос на долното стъпало на трапа, а сам застана в горния му край, скръстил ръце на гърдите си.
— Ей, вие в лодката! — извика матросът. — Кой идва?
— Приятел — отговори Вани.
Адмиралът презрително се усмихна.
— Отдалечи се! — извика морякът. — Говорете с адмирала.
Гребците, които знаеха как трябва де се държат с Карачиоло, когато ставаше дума за дисциплина, отдалечиха лодката на известно разстояние.
— Какво искате? — рязко попита адмиралът.
— Аз…
— Не е необходимо да ми говорите кой сте вие, господине. Знам го, както го знае цял Неапол. Питам ви не кой сте, а какво искате?
— Ваше превъзходителство! Тъй като негово величество нямаше място за мен на борда на „Вангуард“, ме изпрати при ваше превъзходителство с молба…
— Кралят не моли, господине, кралят заповядва. Къде е заповедта?
— Къде е заповедта ли?
— Да, къде е тя? Изпращайки ви при мен, кралят несъмнено ви е дал заповед. Той отлично знае, че иначе не бих приел на борда на моя кораб негодник като вас!
— Нямам заповед… — объркано промълви Вани.
— Тогава се отдалечете!
— Ваше превъзходителство!
— Отдалечете се! — повтори адмиралът. И като се обърна към матроса, добави: ако след третата команда този човек не се отдалечи, открийте огън!
— Отплавайте! — извика матросът.
Лодката потегли. Всяка надежда беше загубена. Вани се върна в къщи. Жена му и децата му не очакваха да го видят. Тези хора, чиято цел в живота е смъртта на ближния, също могат да имат семейство. Уверяват ни даже, че понякога не им е чужда съпружеската любов и бащината привързаност. Жената и децата се спуснаха към него, поразени от връщането му.
Вани успя да се усмихне и им съобщи, че ще отпътува с краля, но тъй като това ще стане не по-рано от нощта, се е върнал, за да събере някои документи, които в бързането си не успял да намери. Вани прегърна жената и децата си, влезе в кабинета и се заключи.
Току-що беше взел страшното решение — да свърши със себе си. Известно време той крачеше от кабинета в спалнята и обратно, обмисляйки смъртта си: на разположение имаше въже, пистолет и бръснач. Спря се на последното.
Той седна зад бюрото, постави пред себе си малко огледалце и бръснач. После, като натопи в мастило перото, което толкова пъти беше подписвало смъртни присъди над другите, състави една и за себе си със следните думи:
„Неблагодарност, жертва на която станах, приближаването на страшния враг и липсата на убежище ме подтикнаха да взема решение да се простя с живота, който е вече непосилно бреме за мен. За смъртта си не обвинявам никого. Нека тя послужи за урок на всички държавни инквизитори“.
След два часа жената на Вани, обезпокоена от това, че вратата на кабинета нито веднъж се отвори, и особено от факта, че отвътре не се долавяше никакъв звук, почука. Нямаше отговор. Повика — същото мълчание.
Тогава тя се опита да влезе през вратата на спалнята. Тя също беше заключена, както и кабинетът му. Слугата предложи да счупят стъклото и да влязат в стаята през прозореца. Трябваше или да прибягнат до това средство, или да разбият вратата.
Опасявайки се от нещастие, избраха предложението на слугата. Стъклото беше счупено и прозорецът отворен. Човекът влезе и като наддаде силен вик, бързо отстъпи назад. Вани седеше, надвесен над ръкохватката на креслото с прерязано гърло. Беше си прерязал сънната артерия с бръснача, който лежеше на пода.
Кръвта беше заляла масата, където толкова пъти бяха подписвани кървави присъди. Огледалото също беше червено, писмото, в което съобщаваше причината за самоубийството си, беше зацапано с кръв.
Смъртта беше настъпила почти мигновено, без борба и страдания. Бог, който беше суров към него, предоставяйки му гроба като единствено убежище, се беше показал милостив и последните му минути.