— Може би.
— Дайте ми панталони.
— Браво! — извика Еторе Карафа. — Дори една спартанка не би отговорила по-добре. Палачът и писарят се спогледаха: те се бяха надявали на женска плахост, а получиха възвишения отговор на героиня. Служителят даде знак.
Донато стовари тежката си ръка върху голото рамо на Леонора и я помъкна към бесилката. Тя я огледа и се обърна към зрителите:
— Заклинам ви в името не целомъдрието! Няма ли сред вас някоя майка, която да ми помогне да избегна този срам?
Някаква жена измъкна от косата си сребърна карфица и я подхвърли.
Леонора радостно възкликна и забоде с карфицата полата си между коленете. След това с твърда стъпка се заизкачва по стъпалата, като запя началото на „Неаполитанската Марсилеза“.
Преди да завърши последния стих, гордата й душа се възнесе към небето.
Всички бесилки, освен тази, предназначена за Салвато, бяха използвани. Нямаше кого повече да бесят и трябваше да се заемат с Еторе Карафа.
— Най-после, — каза той, когато водя че маестро Донато и помощниците му залюляха последното тяло. — Дойде ли най-после и моят ред?
— О, бъди спокоен, — отвърна палачът, — няма да чакаш дълго.
— А ако ви помоля за една милост, ще ми откажете ли?
— Кой знае? Моли.
— Искам да бъда екзекутиран, легнал по гръб, за да виждам как ножът на гилотината пада върху мен.
— Добре, — каза палачът след кратка консултация с писаря.
Тогава Еторе Карафа бързо изтича по стъпалата на ешафода и сам легна на площадката, с лице към небето. В това положение го завързаха и поставиха под висящото острие. Донато, учуден от това неукротимо мъжество, не бързаше да изпълни ужасните си задължения и патриотът извика:
— Режи, — дявол да го вземе!
При тази заповед съдбоносният нож се стовари върху шията на Еторе и главата му се търколи на подиума.
Но нека обърнем гръб на тази мерзка касапница, наречена Неапол, и да погледнем в друга част на кралството.
XCVI
ШХУНАТА „РЪНЪР“
Три месеца бяха изминали от описаните събития. Много неща се измениха в Неапол, напуснат от английския флот и кардинал Руфо, който разпусна армията си, отказа се от властта си и замина за Венеция като обикновен кардинал, за да вземе участие в Конклава за избор на нов папа.
Една от главните промени беше, че за вицекрал на Неапол назначиха княз Касаро Статела, а маркиз Маласпина стана негов секретар. Така възстановяването на Фердинанд приключи и отвсякъде се посипаха награди.
Да се направи нещо повече за Нелсън беше невъзможно: той вече носеше шпагата на Филип V, получи титлата херцог ди Бронте, а с нея шестдесет и пет хиляди ливри рента.
Руфо получи пожизнена рента от петнадесет хиляди дуката (шестдесет и пет хиляди франка), получавана от Сан Джорджия ла Мадара, родовото владение на князете дела Ричия което премина към държавата поради липса на наследници.
Херцог Баранело, по-големият брат на кардинала, получи абатството света София в Беневенто, едно от най-богатите в цялото кралство.
Франческо Руфо беше удостоен с пожизнена пенсия от три хиляди дуката.
Генерал Мишеру беше произведен в ранг маршал и зае важен дипломатически пост, като доверено лице на краля.
Де Чезаре беше удостоен с чин полковник и титлата херцог Касано.
Най-после, Пронио, Мамоне, Шиярпа също бяха произведени полковници и получиха титлата барони с ренти и земи, а, освен това, бяха наградени с ордена свети Георги.
За новите заслуги учредиха нов орден: на свети Фердинанд и Заслугата, с девиз: „За вяра и заслуга“.
Пръв го получи Нелсън — като еретик той не можеше да получи ордена Сан Дженаро, най-високата държавна награда.
След като награди всички, Фердинанд намери за справедливо да награди и самия себе си. Той повика от Рим Канова и му поръча (наистина, това желание е толкова странно, че едва ли ще ни повярват) своята собствена статуя като Минерва.
Цели шестдесет години този огромен нелеп монумент стоеше в една ниша над парадното стълбище в Бурбонския музей. Той и до днес би стоял там, ако аз, като почетен директор на музея на изящните изкуства, не бях заповядал да го махнат. При това, не защото изобразяваше Фердинанд в комичен план, а защото петнеше гения на един от най-великите скулптори в Италия.
Настъпваше благодатно време за монархията. А прекрасната меланхолична ерцхерцогиня, която видяхме на кралската галера веднага след раждането на дъщеря й, която трябваше в един прекрасен ден да стане херцогиня на Бери, — ерц-херцогинята през март 1800 година отново чакаше дете! Тя благополучно го износи до деветия месец, въпреки всички бурни събития в кралството, и в Палермо очакваха с нетърпение раждането (особено ако се родеше момче), за да започнат ред празненства, достойни за така щастливия двоен повод.