Не в дворец, не сред коприна и кадифе, а в тъмница, върху наръч слама, една друга жена също очакваше раждането на детето си, което щеше да й донесе смъртта. Веднага след процеса нещастната Луиза беше изпратена в Палермо, където беше прегледана от лекар, който потвърди състоянието й.
Но безмилостния крал не се задоволи с това, а повика и собствения си хирург Антонио Вилари.
Но истината не можеше да се скрие. Тогава кралят се заинтересува какъв е срокът на бременността, за да знае кога ще може да предаде нещастната жена в ръцете на палача.
Антонио Вилари получи заповед лични да наблюдава родилката и когато раждането започне веднага да съобщи на Фердинанд (само на него!), за да може да се наслади по-пълно на отмъщението си.
Принцеса трябваше да даде наследник на престола, а осъдената щеше да предостави една жертва на палача. Двете събития се очакваха през няколко седмици, като първа трябваше да роди ерцхерцогинята.
Именно на това обстоятелство възлагаше кавалерът Сан Феличе последната си надежда. След като беше изпълнил милосърдната си мисия в Неапол и спаси честта на жена си, той веднага се завърна в Палермо и зае мястото си при Калабрийския херцог, без да се осмели да му се представи. Но принцът го повика сам.
— Любезни ми Сан Феличе, — каза му той, — Вие ме помолихте за разрешение да отпътувате за Неапол и аз се съгласих, без да ви питам какво възнамерявате да правите там. Но днес, по повод на това пътешествие се разпространяват какви ли не слухове и аз, не като принц, а като ваш приятел, очаквам да ми съобщите целта на пътуването си. Вие знаете колко ви уважавам и бих бил щастлив да ви се отблагодаря с нещо за безкрайната ви вярност към мен.
Кавалерът искаше да коленичи, но принцът не му позволи и го притисна до сърцето си. Тогава той му разказа цялата си история, като скри само признанията на Луиза, така че в очите на принца бащинството му не извика никакво съмнение. Най-после Сан Феличе го увери, че жена му е невинна, и го помоли да се застъпи за нея.
Принцът се замисли. Той познаваше жестокия и отмъстителен характер на баща си, знаеше каква клетва беше дал той и колко трудно щеше да бъде да го накара да се откаже от нея. Но внезапно в главата му проблесна щастлива мисъл.
— Чакайте ме тук, — каза той на кавалера. — По толкова важно дело трябва да се посъветвам с принцесата, тя е добър съветник.
И той отиде в спалнята на жена си. Пет минути по-късно, вратата се открехна и принцът повика кавалера.
В същия момент, когато вратата на спалнята се затваряше зад Сан Феличе, някаква малка шхуна, която, изглежда, беше американска, заобиколи хълма Пелегрино, премина покрай дългия бент на Пристанищния замък, влезе в залива и като маневрираше с такава ловкост между английските военни кораби и търговски съдове от всички страни, хвърли котва на половин кабел от замъка, който отдавна беше превърнат в държавен затвор.
Ако посочените от нас белези, бяха недостатъчни, за да се опознае националната принадлежност на корабчето, то звездният американски флаг на фокмачтата разсейваше всички съмнения. То беше пресякло Атлантическия океан спокойно и уверено, като някой трипалубен кораб или високобортна фрегата.
Името на кораба „Рънър“, което значи „Бегач“, изписано със златни букви на кърмата, явно беше получено съвсем заслужено, а не по прищявка на владетеля му.
Едва бяха хвърлили котва и към „Рънър“ се приближи лодката на санитарната служба.
— Ей, вие на шхуната! Откъде идвате? — започна разпитът.
— От Малта.
— Спирахте ли някъде?
— Да, отбихме се в Марсала.
— Покажете ми санитарното свидетелство.
Капитанът, който отговаряше на италиански, но с подчертан североамерикански акцент, протегна искания документ, който инспекторът взе с дълги щипци, прочете го и го върна по същия начин.
— Добре, — каза чиновникът, — Можете да седнете в лодката и да дойдете с нас до Санитарния надзор.
Капитанът и четирима гребци седнаха в една лодка и се насочиха към противоположната страна на залива, където акостираха близо до зданието известно под названието „Салуте“.
XCVII
КАКВИ НОВИНИ БЕШЕ ДОНЕСЛА ШХУНАТА „РЪНЪР“
Същата вечер цялото семейство на краля на Двете Сицилии се беше събрало във вече известната ни дворцова зала, където бяхме видели Фердинанд да играе на карти с председателя Кардило, а Ема Лайона да сипе златен дъжд върху зеленото сукно.
Нищо не беше се изменило. Кралят все така играеше на карти, Кардило все така късаше копчетата на камизолата си, Ема Лайона все така редеше златото по масата и разговаряше с Нелсън, а кралицата и младите принцеси бродираха, — този път хоругва на милосърдната света Розалия, кротка девица, чието име бяха опетнили, обявявайки я за покровителка на този трон, укрепил се върху реки от кръв.