— Моля ваша светлост, — каза той на прощаване, — да предадете почитанията ми на негово кралско височество.
Кавалерът, трогнат от такава учтивост, обща не само да изпълни поръчението, но и да разкаже на негово височество, колко внимателно се е отнесъл комендантът към препоръките му.
Главният надзирател, от своя страна, като видя колко вежливо говореше комендантът с нощния посетител, реши, че той е много важна особа, и побърза да го отведе с най-голяма учтивост в килията на Луиза, която се намираше на третия етаж в една от кулите.
Докато се изкачваше по стълбата кавалерът чувствуваше как сърцето му се свива във все по-нарастваща тревога. Известно ни е, че той не беше виждал младата си жена от деня на съдебното заседание, и очакваше срещата с нея с неизразимо вълнение. Пред вратата на килията, когато тъмничарят вече пъхаше ключа в ключалката, Сан Феличе сложи ръка на рамото му и прошепна:
— Моля те приятелю, почакай.
Човекът спря неподвижно. Кавалерът се облегна на стената, краката му се подкосиха.
Но в самота, в тишината на килията всички сетива на затворниците са изострени до краен предел. Луиза дочу стъпки по стълбата и разбра, че някой се приближава до вратата й. Никой не посещаваше затвора по това време. Обхваната от безпокойство, пленницата стана от постелята, на която лежеше облечена, напрегна слуха си и с протегнати напред ръце пристъпи към вратата, с надежда да долови поне някой звук, който би й подсказал с каква цел възнамеряваха да я посетят посред нощ. Тя знаеше, че до деня на раждането ангелът-пазител, който носеше в утробата си, бди над живота й, но с ужас броеше дните, вече изтичаше седмият месец.
Докато кавалерът, облегнат на стената, с притисната до гърдите ръка, се опитваше напразно да успокои бунтуващото се сърце, тя, застанала от другата страна на вратата, се задъхваше от тревога в среднощната тишина. Но това не можеше да продължава вечно. Кавалерът събра всичките си сили и успя да произнесе доста спокойно:
— А сега, приятелю, — отваряй.
При тези думи на посетителя се стори, че долавя някакво слабо възклицания зад вратата, което веднага беше заглушено от скърцането на ключа в ключалката.
Вратата се отвори. Кавалерът пристъпи прага.
На две крачки от него Луиза беше коленичила, неземно бяла под лунната светлина, която падаше от решетъчното прозорче, с разпуснати коси и протегнати ръце, подобна на „Магдалина“ от Канова. Тя беше познала гласа на мъжа си и сега го очакваше в позата, в която грешницата очаквала Исус.
Кавалерът също не можа да сдържи вика си, вдигна я от пода и я отнесе полубезчувствена до постелята й.
Като затваряше след себе си вратата, тъмничарят каза:
— Когато Ваша светлост чуе единадесет…
— Добре, — прекъсна го Сан Феличе.
Килията потъна в полумрак. Само лунният лъч, следвайки движението на нощното светило, бавно се приближаваше към съпрузите. Би следвало да кажем, към бащата и дъщерята. Защото не би могло да има по-чиста бащинска целувка от тази, която Лучано положи върху бледото чело на Луиза. Не можеше да има и по-чиста дъщерна прегръдка от тази, в която треперещите ръце на младата жена притискаха кавалера. Никой от двамата не успяваше да отрони и дума, чуваха се само приглушени ридания.
Сан Феличе разбра, че Луиза плаче не само от срам, Тя не беше виждала Салвато от деня на съда и не знаеше какво беше станало с него. От деликатност, тя не смееше да попита, а кавалерът не смееше да отговори на незададения й въпрос. Изведнъж детето толкова силно се обърна в утробата на обхванатата от отчаяние майка, че Луиза извика от болка.
Кавалерът почувства движението на още нероденото същество и потрепери неудържимо, но все пак успя да каже спокойно, както винаги:
— Успокой се, невинно създание, баща ти е жив, свободен и не го грози никаква опасност.
— О, Лучано! Лучано! — възкликна Луиза като падна в краката му.
Но кавалерът живо продължи:
— Но аз не съм дошъл за това, скъпото ми момиченце. Искам да поговорим за теб.
— За мен?
— Да, искаме да те спасим, дъще моя.
Луиза поклати глава, за да покаже, че това е невъзможно.