— От началника на полицията.
— Обръщал ли си се към него?
— Да. Но, Ваша светлост разбира, че трябваше…, — той направи с пръстите си движение, като че ли броеше пари, — а аз не съм богат.
— Добре. Напиши молба и ми я изпрати.
— Ваша светлост, — каза главния надзирател, като извади от джоба си сгънат лист хартия, — докато Вие бяхте в килията, аз написах молбата и помислих, че ще бъдете така милостив да се заемете с нея.
— Ще се заема, приятелю. И ще направя всичко, което зависи от мен, за да удовлетворя желанието ти. Ако потрябвам, ела в двореца на негово височество Калабрийския херцог и попитай за кавалера Сан Феличе.
И като пъхна молбата в джоба си, кавалерът се прости с новото си протеже, излезе от крепостта и тръгна към Площада на четирите кантона.
Капитанът вече го чакаше и като видя, тръгна да го посрещне. Те започнаха трескаво да се разпитват взаимно. Джузепе Палмиери разказа за посещението си при кралската двойка и изказа удовлетворението си от оказания му прием и най-вече, от разрешението да остане необезпокояван на избрания от него пристан. Кавалерът, от своя страна, сподели с него плановете си за спасение на Луиза и му даде да прочете молбата за помилване, съставена от херцога и херцогинята.
Джузепе се приближи към кандилото, което гореше пред иконата на Богородица, и започна да чете. Но разсеяният кавалер му беше дал вместо височайшия документ, молбата, на-писана от тьмничаря. Лекарят-монах не беше човек, който да изпусне и най-малката представила му се възможност. Той веднага запомни адреса на бъдещия тъмничар: „Тонино Монти, улица Салуте №7“ — и като върна листа на кавалера, каза:
— Сгрешили сте.
Сан Феличе се порови в джоба си и наистина намери писмото на херцогинята. Джузепе Палмиери го прочете още по-внимателно от първото.
— Да, разбира се, — каза той, — ако Фердинанд има сърце, можем да се надяваме. Но, позволете ми да се съмнявам, че кралят наистина го притежава. — И той върна документа на кавалера.
— Кога, според Вас, можем да очакваме раждането на принцесата?
— Всеки момент.
— Тогава ще чакаме заедно с нея. Но какво ще стане, ако кралят й откаже, или тя роди момиче?
— Тогава ще получите същото прошение, разкъсано на парчета, в знак на това, че е дошъл вашият ред да действате. Но обещайте ми, че дотогава няма да предприемате нищо.
— Обещавам, но кажете ми от коя страна на крепостта се намира килията?
Кавалерът сграбчи ръката на събеседника си и я стисна с трескава енергия.
— Младостта е всесилна в очите Господни, — каза той. — Прозорецът й гледа точно към, шхуната.
И той побърза да се отдалечи, като закри лице с плаща си.
Кавалерът и този път не беше сгрешил: тайнствените токове на младостта се бяха разделили на две магнетични струи. Едва Сан Феличе напусна килията на Луиза и Салвато — тъй като това беше лично той, — почувства как нощният бриз донася отнякъде една дума — името му. Той повдигна глава и се огледа, но като не забеляза нищо, помисли, че е сгрешил. Но не след дълго ухото му долови отново същия звук.
Тогава той впери поглед в тъмното отвърстие, което се очертаваше на сивата стена, и успя да различи някаква ръка, която размахваше кърпичка зад решетките. От гърдите му се изтръгна вик, подобен на вика на сърцето на прекрасната пленница, и над вълните, с порива на вятъра, затрептяха трите срички: „Лу-и-за!“
Ръката зад решетките изпусна кърпичката, която се зарея като птица във въздуха и бавно се спусна до самата стена. Салвато изчака известно време от предпазливост, огледа се наоколо, за да се убеди, че никой не е видял случилото се, а после спусна една лодка и като подражаваше движенията на рибар, който тегли въдицата си, започна да се приближава към познатия пясъчния край на брега. Между морето и кулата имаше около десет метра и по щастлива случайност не се виждаше никакъв часови. Салвато с един скок се озова на брега, взе кърпичката и се върна в лодката.
Той едва беше седнал на мястото си, когато се дочуха стъпките на патрул. Младият човек бързо скри кърпичката до гърдите си и вместо да гребе към кораба, което би могло да предизвика подозрението на стражата, той остана на място и започна да движи въдицата си над водата, като че ли ловеше с няколко пръчки.
Един сержант се отдели от патрула и тръгна към лодката.
— Какво правиш тук? — попита той Салвато, който беше облечен като моряк.
Момъкът изчака да повторят въпроса, като се престори, че не го разбира, а после отговори със силен английски акцент:
— Не виждате ли? Ловя риба.
Макар че неаполитанците мразеха англичаните, все пак присъствието на Нелсън ги задължаваше да проявяват известно уважение към тях. Началникът на отряда каза: