В този момент главният надзирател на пристанищния замък Рикардо Монти излезе от затвора, като каза на коменданта, че синът му е назначен за помощник-тъмничар в съответствие с горещото желание на бащата, и че трябва да се уредят някакви формалности в полицията, а после, между девет и десет, те заедно ще се върнат в крепостта.
Вероятно Тонино беше написал писмото до баща си по съвета на някой приятел, за да отвлече вниманието му от движението на шхуната, — нали някой можеше да му разкаже, че синът му се е наел на нея.
Трябваше да се срещнат в една от малките таверни на Приморския площад. Без да подозира нищо, Рикардо влезе и попита за Тонино Монти. Посочиха му един коридор, който водеше към друга зала, където, както го увериха синът му пиел с няколко приятели. Но той едва беше влязъл в залата и четирима мъже го хванаха отзад, завързаха му ръцете и запушиха устата му. После го хвърлиха на едно легло, като го увериха, че на разсъмване ще бъде свободен и че няма да му направят нищо лошо, ако не се опита да бяга.
Единственото извършено над него насилие, което доведе до продължителна схватка и поток яростни заплахи, беше, че му отнеха висящите на пояса ключове. Тази връзка беше предадена на някой, който чакаше зад полуотворената врата. Половин час по-късно един млад човек, който по ръст и възраст приличаше на Тонино, се яви в Пристанищния замък и заяви, че идва от името на баща си и трябва да поговори с коменданта. Въведоха го веднага. Младежът разказа, че Рикардо Монти, минавайки по улица Толедо, където народът празнувал раждането на престолонаследника, бил ранен от взривила се ракета и бил изпратен в болницата на Пилигримите. Раненият веднага повикал сина си, предал му ключовете и му заповядал незабавно да се яви пред негова милост коменданта, да покаже удостоверението си и да смени баща си до оздравяването му, което нямало да се забави.
Комендантът прочете удостоверението на новия помощник тъмничар. То беше съвсем редовно. В произшествието с Рикардо Монти нямаше нищо учудващо, такива нещастни случаи съпровождаха всеки празник. Освен това надзирателят го беше предупредил, че има среща със сина си. Затова комендантът не заподозря нищо. Той заповяда на мнимия Монти да задържи за известно време ключовете на баща си, да се запознае с новите си задължения и незабавно да пристъпи към изпълнението им.
Новият тъмничар грижливо сгъна и пъхна в джоба си свидетелството, взе от масата ключовете, привърза ги отново към пояса си и излезе.
Надзирателят, на когото съобщиха заповедта на коменданта, започна да развежда новака по коридорите, като му показваше обитаемите килии. Те бяха девет. При килията на Сан Феличе той се спря, за да обясни колко важна пленница е затворена вътре. Три пъти през деня и два пъти през нощта — В девет вечерта и три след полунощ — трябваше да влиза при нея в килията, за да се увери, че не е избягала. А точно същия ден беше пристигнала нова заповед да се удвои бдителността на вътрешната и външната охрана.
Най-после надзирателят показа на новака и стаята на охраната. Пазачът, комуто беше поверена тази част от крепостта, трябваше да прекарва тук цялата нощ. За сън му бяха отредени четири часа през деня. Ако му станеше скучно в караулното помещение, или се боеше да не заспи, той можеше да се разхожда по коридорите.
Беше единадесет и половина, когато надзирателят се раздели с новия служител, посъветва го да бъде бдителен и прилежен, а той му обеща, че ще се постарае да надмине очакванията на началниците си. И наистина всеки, който би го видял пред вратата на караулното помещение, което гледаше към главния коридор в подножието на стълбище номер едно, неподвижен, с широко отворени очи и заслушан във всеки звук, — човек би си казал, че той най-добросъвестно държи на думата си.
Той стоя така докато в крепостта не затихнаха последните стъпки. Удари полунощ.
CIII
ПАТРУЛЪТ
Щом заглъхна последният удар, новият тъмничар, когото досега можеха да помислят за статуя на очакването, изведнъж оживя и, движен от някакво внезапно решение, без да бърза, но и без да се колебае, тръгна нагоре по стълбата. Ако някой би чул стъпките му, би го забелязал, или би започнал да разпитва, той би могъл да отговори: „докато баща ми отсъства, ми е наредено да пазя затвора, и аз го пазя“. В крепостта всички спяха. Никой не го видя, никой не го чу, никой не му зададе въпрос.
Когато стигна третия етаж, той премина целия коридор и се върна обратно, като този път вървеше по-внимателно, стъпваше безшумно със затаен дъх и напрегнато се ослушваше. Внезапно той се спря пред вратата на Сан Феличе. Ключът за килията беше готов в ръката му. Той го пъхна в ключалката и го завъртя толкова предпазливо, че едва можеше да се чуе шумът от допира на желязото. Вратата се отвори.