Този път нощта беше тъмна, вятърът свиреше в пръчките на прозоречната решетка, а самият прозорец оставаше невидим в мрака. Младият човек пристъпи напред, като едва сдържаше дъха си. Очите му напразно търсеха пленницата и той прошепна:
— Луиза!…
Ухото му долови едва изречен отговор: „Салвато!“ — и в същия миг нечии ръце обвиха шията му, нечии устни се притиснаха до неговите. Радостният шепот се смеси с пламенно дихание. За първи път след съда, а значи след раздялата им, влюбените бяха един до друг.
Вероятно, Салвато беше предупредил още през деня Луиза, за да не се изплаши и да не извика от изненада при появата му. Ето защо изпълнена с надежда и тревога, тя чакаше Салвато да я повика пръв и едва тогава му отвърна. Двамата замряха в мълчалив екстаз и за тях времето спря. Само двете предани сърца лудо туптяха едно до друго.
Пръв се опомни Салвато.
— Луиза, любима, не трябва да губим нито секунда. Настъпи съдбоносният час. Аз ти казах: „Бъди спокойна и търпелива, ние ще умрем заедно, или заедно ще живеем“. Ти се надяваше на мен и ето ме тук.
— О, да! Бог е велик и милостив! Какво трябва да правя? Как мога да ти помогна?
— Слушай, — отвърна й Салвато. — Трябва да свърша една работа, която ще заеме около час: да изпиля решетките на прозореца. Току-що удари полунощ, пред нас са още четири часа тъмнина. Няма да бързаме, но ще използваме нощта, — утре всичко ще се разкрие.
— Още веднъж те питам, какво трябва да правя през този час?
— Ще оставя вратата полуотворена. Застани до нея и слушай дали нещо не предвещава опасност. При най-малкото подозрение ме повикай. Аз ще изляза в коридора и ще те заключа, след което ще продължа обиколката си. След четвърт час ще се върна и ще довърша започнатото. А сега, повикай на помощ цялата си смелост и хладнокръвие!
— Бъди спокоен, приятелю. Ще докажа, че съм достойна за теб, — отвърна Луиза, като стисна ръката му с почти мъжка сила.
Салвато извади от джоба си тънка стоманена пила и още една резервна, в случай, че първата се счупи по време на работа. Луиза застана до вратата, за да може да чуе всеки шум в коридора и на стълбите. Младият човек започна с твърда и уверена ръка да пили желязната пръчка. Пилата беше толкова фина, че шумът почти не се чуваше. Впрочем, дори и по-силен звук би се загубил в поривите на вятъра и първите далечни гръмотевици, предвещаващи скорошната буря.
— Прекрасно време, — промълви Салвато, като мислено благослови гръмотевиците за това, че заставаха на негова страна. И той продължи работата си.
Нищо не му попречи. Както и беше предвидил, след един час четирите пръчки бяха изпилени и в прозореца се образува отвърстие, достатъчно за да преминат през него двама души. Тогава Салвато отново свали сюртука си, размота навитото около кръста си въже. То беше тънко, но здраво и достатъчно дълго, за да стигне от прозореца на килията до земята. На единия му край имаше примка, приготвена нарочно, за да я надянат на останалата част от вертикалния прът, здраво зазидан в стената на затвора. Салвато завърза на въжето няколко възела на известно разстояние един от друг, които трябваше да служат за опора на ръцете и краката. После излезе от килията и обиколи целия коридор до началото на стълбата. Там той се надвеси над перилата и със стаен дъх около минута изследва с поглед мрака и с ухото си тишината.
— Няма никого!… — прошепна той тържествуващо.
После бързо се върна в килията, заключи вратата отвътре, напъха в ключалката няколко гвоздея. След това прегърна Луиза, като още веднъж я призова да бъде смела, укрепи халката на железния прът. След това завърза ръцете на младата жена и я накара да обгърне с тях шията му.
Едва сега Луиза разбра какъв вид бягство е замислил Салвато, и сърцето й се сви при мисълта, че сега ще увисне в празното пространство на височина тридесет фута от земята, а любимият й нямаше да има никаква опора освен въжето Но тя с нищо не издаде страха си и на колене, с вдигнати към небето забързани ръце, шепнешком произнесе кратка молитва, след което се изправи с думите:
— Готова съм.
В този миг огромна мълния проряза облаците и при мигновения й блясък Салвато видя, че по бледото лице на Луиза са избили едри капки студена пот.
— Ако те плаши спускането, трябва да те уверя, че благополучно ще стигнеш земята, — ободри я Салвато, който с пълно основание разчиташе на железните си мускули.